Ник Хорнби - Дългият път надолу

Щеше да се получи страхотно, ако се бях влюбил в Морийн, нали? Дори си представях заглавията по вестниците: „ПРЕОБРАЗЕНИЯТ ШАРП!“ Щеше да има приказки как старият „гнусляр“ е разбрал грешките си и е решил да се задоми с приятна по-възрастна жена домошарка, вместо да търчи след ученички и долнопробни актриси с импланти в гърдите. Да, точно така. Мечтайте си.

Докато Джес звънеше на всичките си познати, за да открие къде се е замъкнал оня тип Час, аз се бях подпрял на стената, гледах града през мрежата и се опитвах да си представя каква музика щях да слушам в този момент, ако имах уокмен или дискмен. Първото, което ми хрумна, беше „Abominable Snowman in the Market“ на Джонатан Ричман, може би защото песента беше сладникава и глупава и ми напомни за онова време от живота ми, когато бе точно така. След това започнах да си тананикам „In Between Days“ на „Кюър“, което бе малко по-смислено. Не беше днес, не беше и утре, не беше миналата година, нямаше да бъде и догодина и цялата тази работа с покрива се превръщаше в някакъв междинен унес, в който да прозрем, че все още не сме убедени накъде са се отправили безсмъртните ни души.

Джес прекара на телефона десет минути, докато изцеди източниците си на информация за Час и най-сетне се върна, за да каже, че най-вероятно той е на парти в Шордич. Слязохме пеша петнайсетте етажа, огласяни от звуци на течове и наситени със смрадта на опикано, а след това излязохме на улицата, разтреперани от студ, докато чакахме да се появи някое такси. Всички, освен Джес, мълчаха, но тя дрънкаше за всички. Разказа ни кой е организирал партито, кой ще бъде там.

— Ще бъдат всички познати на Теса.

— А, те ли? — попита Мартин.

— И Алфи ще бъде там, и Табита, и тайфата, дето ходят в събота. И Киселия Пийт, и останалите от графичния дизайн.

Мартин изпъшка; на Морийн започна да й прилошава.

Млад африканец, подкарал скапан стар форд, спря до нас. Свали прозореца и се наведе.

— Къде ще ходите?

— Шордич.

— Трийсет лири.

— Майната ти — надигна глас Джес.

— Млъквай — сряза я Мартин и се качи отпред. — Аз плащам — уточни той.

Останалите се качихме отзад.

— Честита Нова година — поздрави шофьорът.

Никой от нас не отговори.

— На парти ли? — попита шофьорът.

— Ти изобщо познаваш ли Киселия Пийт? — попита я Мартин. — Надяваме се да го видим. Ще падне голяма веселба.

— Веселба ли? — изсумтя Джес. — Как може да си такъв чекиджия? — Ако човек смята да се шегува с Джес и да иронизира, тогава е най-добре тя да бъде предупредена предварително.

Сигурно вече бе станало четири сутринта, но наоколо се мотаеха десетки хора, и в коли, и в таксита, и пеша. Всички бяха на групи. Понякога хората ни махаха. Джес махаше на всички.

— Ами ти? — обърна се Джес към шофьора. — Цялата нощ ли ще работиш? Или ще кривнеш за малко да обърнеш някое и друго?

— Работа toute la nuit — отвърна шофьорът. — Тоест цяла нощ.

— Кофти късмет — заяви Джес.

Шофьорът се засмя весело.

— Да. Кофти късмет.

— А госпожата няма ли нищо против?

— Моля?

— Госпожата. La femme. Тя няма ли нищо против? Не се ли оплаква, че работиш нощем?

— Не, не й пука. Вече не. Не и там, където се намира.

Всеки, наострил емоционалните си антени, щеше да усети, че настроението в таксито стана черно и мрачно. Всеки с някакъв опит в живота, щеше да разбере, че този човек има какво да разкаже, че историята му, каквато и да бе тя, едва ли щеше да ни докара по-весело настроение. Всеки, който имаше здрав разум, щеше да замълчи.

— Ясно — отвърна Джес. — Лоша жена, значи, а?

Аз се намръщих, сигурно и останалите. Голямата уста отново се раздрънка.

— Не е лоша. Мъртва. — Уточни го с безизразен глас, сякаш говореше за някакъв факт, сякаш в неговата професия „лош“ и „мъртъв“ са два различни адреса, които често се случва да объркват хората.

— А-ха.

— Да. Лоши мъже я убили. Убили нея, убили майка й, убили баща й.

— А-ха.

— Да. В моята страна.

— Ясно.

И точно тук Джес реши да млъкне: точно в момента, когато мълчанието й щеше да я изобличи. Пътувахме, всеки потънал в собствените си мисли. Готов съм да се обзаложа на един милион, че в мислите на всеки един от нас се въртеше въпросът: „Защо този не беше горе? Да не би да се е качил и да е слязъл като нас? Дали ще ни се присмее, ако му разкажем за бедите си? Как стана така, че той се оказа такъв… инат?“

Когато стигнахме, където се бяхме запътили, Мартин му даде щедър бакшиш, а човекът остана доволен и благодарен и ни нарече приятели. Бихме искали да сме му приятели, но той сигурно нямаше да остане с много високо мнение за нас, ако ни опознаеше.