Ник Хорнби - Дългият път надолу

— Твоите били тъпи, така ли? — попита Джейджей. — Това значи, че си ги писала със стотици?

— Непрекъснато ги пиша — призна Джес. Съобщи ни го доста весело. Момчетата я погледнаха, въпреки че не казаха и дума. Беше очевидно, че мислят.

— Какво? — попита Джес.

— Предполагам, че повечето от нас са написали такова писмо — отбеляза Мартин.

— Аз непрекъснато си меня мнението — каза Джес. — Няма лошо. Говорим за важно решение.

— Едно от най-важните — каза Мартин. — Определено е в челната десетка. — Той бе от хората, които понякога имаха вид, че се шегуват, въпреки че не се шегуваха, или обратното, че говорят сериозно, когато се шегуват.

— Както и да е. Нямам намерение да ви чета това писмо. — Взираше се, за да прочете цифрите и след това набра номера. Свърза се след секунди. Извини се, че звъни толкова късно, след това обясни, че било изникнало нещо и се налагало Мати да остане още един ден и точка. Каза всичко така, сякаш знаеше, че няма да задават нови въпроси. Ако аз се бях обадила, щях да започна с дълго и предълго обяснение защо се обаждам в четири сутринта, щях да съм го мислила месеци преди това, а те щяха да прозрат лъжата, аз щях да си призная и накрая щеше да се наложи на следващия ден да отида да прибера Мати няколко часа по-рано от уреченото време.

— Така — заяви Джейджей. — Значи с Морийн всичко е наред. Оставаш само ти, Мартин. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Казвайте къде е този Час — изръмжа Мартин.

— Не знам — отвърна Джес. — Сигурно купонясва някъде. Всичко от това ли зависи? Къде е той.

— Да. Предпочитам да се самоубия, мама му…, отколкото да се лашкам в някое такси чак до Южен Лондон в четири сутринта — отсече Мартин.

— Той не познава никого в Южен Лондон — заяви Джес.

— Добре — отвърна Мартин. И щом го каза, веднага стана ясно, че вместо да се самоубиваме, щяхме да слезем от покрива и да тръгнем да търсим гаджето на Джес, или какъвто й беше. Планът не беше кой знае какво. Само че друг нямахме, затова трябваше всички да се постараем да го осъществим.

— Дай ми мобилния си да звънна тук-там — протегна ръка Джес.

Мартин й даде телефона и тя се отдалечи в другия край на покрива, за да не я чуваме, докато чакахме да ни каже къде ще ходим.

Знам какво си мислите, всички вие премъдри хора, които четете „Гардиън“, пазарувате в „Уотърстоун“ и бихте гледали сутрешния блок точно толкова, колкото бихте купили цигари на децата си. Сигурно си мислите, че този едва ли е говорил сериозно. Сигурно е искал някой фоторепортер от жълтата преса да улови зова му за помощ в кавички, за да може да пробута едно ексклузивно интервю като например „МОЯТ САМОУБИЙСТВЕН АД“ за вестник „Сън“. „ШАРП СЕ ИЗМЪКВА“. Приятели, напълно ви разбирам защо си го мислите. Качвам се по някаква стълба, гаврътвам малко уиски от плоското шише, докато си клатя краката, седнал на перваза, а след това някакво шантаво девойче ме кара да й помогна да намери бившето си гадже, хукнало на купон, затова свивам рамене и се повличам след нея. Това на самоубийство ли ви прилича?

Първо, искам да ви уведомя, че бях доста високо по скалата на психиатъра Арън Т. Бек за потенциалните самоубийци. Обзалагам се, че дори нямате представа, че такава скала съществува, нали? Напротив, има и ви казвам, че наковах примерно двайсет и една от общо трийсет точки — резултат, с който много се гордея, както сами виждате. Да, бях обмислял самоубийството повече от три часа, преди да пристъпя към него. Да, сигурен бях, че ще умра, дори да ми окажеха медицинска помощ: „Топърс“ е на петнайсет етажа, а се твърди, че всичко над десет етажа направо те размазва. Дори се подготвих за опита: стълба, резачка за тел и така нататък. Който стреля, улучва. Единствените въпроси, по които нямаше да събера максимума точки, бяха първите два. Тях Арън Т. Бек нарича изолация и подбиране на подходящия момент. „Да няма никой, когото виждате и чувате“ би ви спечелило необходимите точки, както и да се уверите, че „Чуждата намеса е малко вероятна“. Можете веднага да изразите несъгласие, защото съм избрал най-популярното за самоубийците място в Северен Лондон, при това в една от най-предпочитаните за тях нощи в годината, и да кажете, че „чуждата намеса“ е била почти сигурен фактор, аз веднага бих ви казал, че това са чисто и просто догадки. Просто догадки или нищо повече от заяждане, сами преценете кое.

Също така, ако не беше цялата тълпа, която се насъбра горе, днес нямаше да ме има, така че старият Бек, както изглежда, си е спечелил парите. Може и да не сме разчитали някой да ни спаси, но след като започнахме да се прескачаме, се появи общо желание — желание, породено единствено от чувството на неловкост — да зарежем идеята поне за тази нощ. Нито един от нас не слезе по стълбите убеден, че животът е красив и безценен. Ако не друго, то всички бяхме малко по-нещастни сега, отколкото, докато се качвахме, защото поне за момента все още не бяхме открили единственото разрешение за различните ни затруднения. На покрива ни бе обхванала някаква нервна възбуда. В продължение на два часа сякаш заживяхме в една независима страна, в която законите, които владеят улицата, тук не важаха. Въпреки че проблемите ни бяха довели горе, те също като киборгите убийци Далекси не бяха успели да се качат. И ето че сега се налагаше да слезем долу и да се сблъскаме отново със същите проблеми. Май нямахме друг избор, поне за момента. Въпреки че абсолютно нищо не ни свързваше, освен едно, тъкмо то бе достатъчно, за да ни накара да почувстваме, че няма друго — нито пари, нито класа, нито образование, нито възраст, нито културни интереси — което да си струва. Ние бяхме създали нация, колкото и неочаквано да бе това, само за два часа, и поне за момента искахме единствено да бъдем с новите си земляци. С Морийн бях разменил едва няколко думи, дори не знаех фамилното й име, а тя ме разбираше по-добре от съпругата ми през последните пет години от брака. Морийн знаеше, че съм нещастен заради мястото, на което се запознахме, а това означаваше, че е научила най-важното за мен. Синди винаги се чудеше и дивеше на всичко, което казвах или правех.