Ник Хорнби - Дългият път надолу

Когато се върнах, Джес бе обляна в сълзи, а другите ни бяха оставили малко пространство. Някакво момче й било казало, че Час си е тръгнал, при това с някоя, с която се запознал тук, някакво момиче. Джес искаше да отидем в дома на момичето, а Джейджей се опитваше да я убеди, че идеята не е много добра.

— Всичко е наред — отвърна Джес. — Аз я познавам. Сигурно е станало недоразумение. Сигурно не знае за нас с Час.

— Ами ако все пак е знаела? — попита Джейджей.

— Ами… — започна Джес. — Тогава не мога да оставя нещата просто така, нали?

— Това пък какво трябва да означава?

— Няма да я убия. Не съм чак такава откачалка. Но ще се наложи да я смачкам. Може би да я поразпоря малко.

Когато Франк прекрати годежа ни, мислех, че никога няма да го преживея. Съжалявах и него почти колкото и себе си, защото не му беше лесно. Седяхме в „Амблър Армс“, само че вече името е друго, бяхме в един ъгъл до ротативката, когато собственикът приближи до масата ни и помоли Франк да ме отведе вкъщи, защото никой не искал да се приближи, докато съм се сополивела така, а вечерите, когато нямало много народ, изкарвали доста от ротативката.

Тогава за малко не свърших със себе си — сериозно се бях замислила. След това си казах, че нещата може и да се оправят. Представяте ли си колко неприятности щях да си спестя, ако го бях направила? Щях да убия и двама ни, и мен, и Мати, но тогава не знаех тези неща.

Не обърнах внимание на глупостите на Джес, че щяла да разпори хората. Наговорих големи глупости, когато двамата с Франк скъсахме; разказвах на хората, че на Франк му се е наложило да се премести, че имал умствено увреждане, че бил пияница и ме биел. Това не беше истина, Франк бе мил човек и единственото му престъпление беше, че не ме обичаше достатъчно, а тъй като това не беше кой знае какво престъпление, трябваше да измисля нещо по-значително.

— Бяхте ли сгодени? — обърнах се аз към Джес, а след това ми се прииска да не си бях отваряла устата.

— Сгодени ли? — писна Джес. — Сгодени? Това пък какво е? Гордост и ш… предразсъдъци? „Ооо, господин Дарси Гнуслярси. Позволете да изтъкна истината!“ „Но, разбира се, госпожице Тъпанарова, за мен ще бъде истинско удоволствие“. — Тя каза всичко това с доста особен глас, но вие, предполагам, и сами се сетихте.

— Хората все още се сгодяват — намеси се Мартин. — Въпросът не беше глупав.

— Какви са тия хора, дето се сгодяват?

— Аз бях сгодена — отвърнах аз. Казах го тихо, защото се страхувах от нея, затова тя ме накара да повторя.

— Била си сгодена? Наистина ли? Само че кои от нормалните живи хора се сгодяват? Не ме интересуват тия, дето са живи още от Адамово време. Не ме интересува мнението на хора с обувки и шлифери и тям подобни. — Искаше ми се да я попитам тя какво друго бе обула, ако не обувки, но вече си бях научила урока.

— Както и да е, а ти, мама му с…, за кого беше сгодена?

Не исках да продължаваме по този начин. Не беше честно да се случват подобни неща, когато се опитваш да помогнеш.

— Ти изчука ли го? Обзалагам се, че си го направила. Той изкефи ли се? Кучешката ли го направихте? Така не му се е налагало да те гледа.

Тогава Мартин я сграбчи и я извлече на улицата.

Когато Мартин ме измъкна на улицата, направих това, което се прави, когато ставаш нов човек. То е нещо, което мога да направя, когато ми се прииска. Не е ли така с всички, когато изгубят контрол? Нали се сещате, казвате си, добре де, аз съм учен човек и след това отиваш в библиотеката, избираш си книги и ги разнасяш известно време. Или добре, аз съм наркоманче и почваш да пушиш трева. Все едно какво. Така се чувстваш различен. Ако вземеш назаем дрехите на някой или интересите, или това, което е казал, тогава можеш поне за малко да си починеш от себе си.

Сега бе моментът да се почувствам различно. Представа нямам защо ги наговорих всичките тези неща на Морийн. Представа нямам защо казвам половината от нещата, които дрънкам. Знам само, че бях прекрачила чертата, но просто не можах да се спра. Ядосвам се и тогава все едно, че съм болна. Бълвам и продължавам да бълвам, докато не усетя, че съм вече празна. Добре че Мартин ме изтегли навън. Някой трябваше да ме спре. Често се налага някой да ме спира. Затова си казах: от този момент ще стана каквато бях едно време. Зарекох се да не ругая, ха-ха, да не плюя. Зарекох се да не питам безобидни дъртофелки, които са почти девствени, дали са се чукали кучешката.

Мартин не ми спести нищо. Каза ми, че съм мръсница, че съм идиотка и ме попита какво ми е направила Морийн. А аз само отговарях „Да, сър“ и „Не, сър“, „Много се извинявам, сър“ и стоях с поглед, забоден в тротоара, не го поглеждах, за да му покажа колко искрено съжалявам. След това направих реверанс, което ми се стори подходящо. А той попита каква била тази дивотия. Защо били всички тези „Да, сър“ и „Не, сър“? Затова му казах, че аз съм престанала да бъда аз, че никой повече няма да види старата аз, а той не знаеше какво да отговори. Не исках да им писне от мен. На хората им писва от мен, поне така съм забелязала. Например на Час му писна от мен. А това повече не биваше да се случва, защото щях да остана сам-сама. С Час май всичко беше прекалено. Аз му се натисках повече, отколкото трябва и той се уплаши. Това определено беше грешка. Само че атмосферата там… Добре де, някои неща са странни и въздействащи и нали разбирате, ама единствено защото цялата тази работа е странна и въздействаща, не значи че и аз трябва да се държа странно и да не отстъпвам. Държанието ми беше неприлично, както би казала Джен. Трябваше да изчакам, докато излезем навън и разгледаме всички картини, преди да започна да крякам.