Красимир Бачков - Дългият път през тунела

— Тате, Тате!

— Кажи, пиле?

— Ела да видиш какъв тунел си направих! — възторжено писукаше петгодишният ми син в коридора.

— Добре, след малко! — малкият си измисляше хиляди забавни игри и за всяко ново откритие си търсеше публика. В доста от заниманията му аз играех роля на кон, костенурка нинджа, извънземно, или каквото му измислеше малката главичка. С радост и удоволствие участвувах в игрите му, когато не бях зает. Край него се чувствах спокоен, безгрижен и добър — състояния, които не ми бяха присъщи в нормалния живот навън.

— Тате, ела бе, тате! — продължаваше да ме вика синът ми. Станах от фотьойла и отидох при него. Той стоеше пред голямото стенно огледало и държеше в ръчичката си малкото огледалце на жена ми, обърнато към голямото.

— Виж тунелът колко е дълъг! — възклицаваше с искрено удивление малкият.

Спрях рязко. Като хипнотизиран не можех да откъсна поглед от огледалото. Стоях, а кръвта ми изтичаше в тунела, водещ към нищото, образуван от огледалното отражение. Тази игра ми беше ужасно позната. Преди години, на два пъти прехвърлях крак в отвъдното и с непоносима болка, все пак се задържах в измерението на обикновения човешки свят. Страхувах се от тунела и от неговите безбройни сводове, спускащи се към безкрайността.

— Тате! — изкара ме от транса гласът на сина ми. Дръпнах се и влязох обратно в стаята. Отпуснах се безсилен във фотьойла, а малкият се гушна в мене. Сгрян от топлинката му и потъващ в блажен унес от детското му бърборене, аз се престраших да си спомня за двете си пътешествия в тунела. Нито преживяното, нито споменът за него ми бяха приятни, но сега имах сина си, а той ме държеше по-здраво от всичко, което можеше да ми създаде илюзия за живот. Беше добре и да се освободя от необяснимия страх, причинен от две обърнати едно към друго огледала.

Бях в шести клас, когато командироваха баща ми за цяло лято в курорта Албена. Той работеше като таксиджия и заедно с колегата си разполагаха с бунгало до края на сезона. И двамата обаче се прибираха в града всяка вечер, а в бунгалото се разполагахме аз и синът на другия шофьор — Златко. Лятната ваканция беше дълга и скучна за две момчета на по дванадесет години. По цял ден висяхме на плажа и единствените ни удоволствия бяха да ловим попчета, или да се къпем в морето. Хранехме се на един служебен стол близо до бунгалото и се чувствахме щастливи, че сме без надзор и контрол от страна на родителите си. Почти всеки ден сами минавахме край пиацата на таксита да си видим бащите и да издрънкаме по някое левче за дъвка или друга детска занимавка. Тогава не се замислях за неща като политика, власт или идеология. Знаехме само толкова, колкото ни казваха в училище, и всички западни туристи в курорта приемахме като мръсни, гадни капиталисти. И през ум не можеше да ни мине, че в Албена идваха да почиват работници със семейства, досущ като нашите, с „нищожната“ разлика, че бяха малко по-богати и доста по-свободни от нас. Завиждахме на чуждите деца, че могат да си купуват всички хубави неща, които продаваха в магазините на „Кореком“ и още повече ги мразехме. Стотинките, които ни оставяха бащите ни, стигаха за дъвка „Идеал“ и два — три сиропа, а това съвсем не можеше да се нарече богатство.

Един ден Златко намери на плажа цели пет долара. Радвахме се на банкнотата скришом в бунгалото и минаха няколко дни, преди да се сетим да я похарчим. Отидохме в най-близкия „Кореком“ и започнахме да смятаме колко шоколадови яйца можем да си купим. От всички вкусотии яйцата най ни привличаха, защото в тях имаше различни сглобяеми играчки, доста по-интересни от тия, които се продават сега. И до днес си пазя двата бронзови индианеца, които оцеляха след нашествието на сина ми върху колекцията, която бях събрал като хлапак по онова време. Тъй като за българи беше забранено да пазаруват в тези магазини, се обърнахме за съвет към продавача на сладолед — бате Сашо. Винаги на него оставяхме уловените попчета след риболов, а той ни даваше безплатно сладолед. Черпеше ни и без да му носим риба, защото бяхме приятели. Тогава беше сигурно двайсетина годишен, но за нас беше единствения безспорен възрастен авторитет в курорта, макар винаги да бе усмихнат. Той реши въпроса точно за пет минути. Поговори с някои от клиентите си и ни посочи на млада двойка англичани. Каза, че всичко е уредено и ние тръгнахме с тях. Златко с трепет и явно недоверие подаде банкнотата пред магазина, което само разсмя англичаните. Влязохме с тях и на въпросителния жест какво искаме, посочихме веднага яйцата. Мъжът ги купи и отвън ни ги подаде с усмивка. Изчезнахме бързо, без дори да му благодарим.