Красимир Бачков - Дългият път през тунела

Старшината погледна Чуков и отвърна:

— Това е казарма, момче! Много неща не са правилни тук, но няма ти и аз да ги оправяме сега. Хайде, заради мен отиди и измий кенефите, а аз няма да го забравя! — обърна се и излезе, а Чуков злорадно се изхили.

— Що бе Илиев, можеш и да не направиш услуга на старшината. Той не ти е заповядал и аз съм свидетел за това. После, обаче…! — той заклати празната си глава — Да ти е яко дупе, козльо!

Изцвъках му още една плюнка до чепиците и станах. Нахлузих си мокрите цинти направо, без партенки и се повлякох към щаба. Чувствувах се като мръсен мокър парцал и точно тъй изглеждах. Сивото и студено декемврийско небе бе захлупило поделението и ръсеше ситен твърд дъжд, който сякаш се страхуваше да се превърне в сняг. В щаба с опитна професионална хватка измих тоалетните и на двата етажа и тръгнах да излизам. Отвън до входа ме чакаше Чуков и ме спря, за да провери какво съм свършил. След малко се върна и заяви, че съм оплескал тоалетната на първия етаж. Тръгнах след него да видя за какво има претенции и видях, че пъпчивото копеле нарочно беше изсипало хлор в коридорчето между двете кабинки.

— Виж каква свинщина си направил бе, боец! — отмъстително се захили пак той. — Изчисти го веднага.

— Аз ли? — пристъпих към него бавно със стиснати юмруци.

— Ти какво, плашиш ли ме бе, кирлив новобранец такъв? — даде си кураж и дори леко замахна с ръка към мен Чуков. На мен толкова ми трябваше. Скочих и му забих един в пъпките. Главата му се удари отзад в стената, и за да не падне, го подпрях с един ъперкът под брадата. От устата му плисна кръв и ме опръска. Отдръпнах се и младши сержантът се изсипа на земята. Пресегнах се и взех маркуча от чешмата встрани. Пуснах водата и насочих струята към окървавеното началство. Той се заизвива като червей от студената вода в хлорта, която сам си беше наръсил и се закашля задавено. Спрях чешмата и излязох. Щом шаваше, значи беше жив, а това ми стигаше. Върнах се в караулното, легнах и заспах.

Едва ли бях спал повече от пет минути, когато ме събудиха. Беше началник караула. Поиска ми колана и ме вкара в ареста. Малката стаичка с още по-миниатюрно прозорче, където бях затворен, беше по-студена и от фризер. Дървеният нар бе вдигнат и заключен с катинар на стената. Всичко наоколо беше цимент, студ и безизходица. Свих се клекнал, за да спестя ценните калории топлина, но голяма полза нямаше. Теглих им една мръсна псувня с пълен глас и извадих безопасна игла от яката на куртката си. Счупих края с главичка и хванах катинара. Беше смешна работа да го отворя. Имаше време като ученик, когато от чист интерес към забранените неща поизучих някои апашки номера. Ето, че сега това ми помагаше.

Спуснах нара и легнах в поза на човешкия ембрион в зародиш. Така заспах пак. Много скоро ме събудиха за втори път тази сутрин. Отворих очи и видях командира на поделението да ме побутва по рамото. Скочих на крака и застанах мирно.

— Седни, седни момче! — посочи той към нара и сам седна на него. Гледа ме известно време и после запита:

— С какво отключи катинара?

Показах му безопасната игла.

— Ще ми разкажеш ли как стигна до тука? — върна ми иглата той. Вдигнах рамене. Какво можех да му кажа? Щеше да се получи като оплакване, а не исках да се излагам по този начин. Той почака малко и каза: — Искам да знам само истината! Твоята истина, защото онези истории, които чух за тебе, нещо не ми се връзват накрая! — гледаше ме като баща и точно по бащински сложи ръка на рамото ми. Топлите му кафяви очи успокояваха чисто по човешки и ме приканваха да споделя болката си. Не се правеше на добър като старшината, а си беше такъв. После, той беше първият човек, който се отнасяше добре към мен. Отпуснах се и започнах да разказвам. Изредих му всичките простотии, които бях изтърпял до момента и млъкнах. Той стана, извика началник караула и му нареди:

— Върни на войника колана и доведи онзи бития младши сержант на неговото място! Обади се на техния старшина и му кажи веднага да дойде при мен в щаба! Действай! — Обърна се към мен и тъжно се усмихна — Не си го слагай на сърцето, момче! Покрай идиотщините в казармата няма да разбереш как си станал мъж. Истинският мъж трябва да мине и през хубаво, и през лошо, нали?

Страхувах се да го погледна, заради влагата в очите си. Току виж си помислил, че плача като някаква ученичка. Нареди ми да отида в спалното ни помещение и да си легна. Това било заповед. Отвърнах „Слушам“ и тръгнах да изпълнявам първата човешка заповед от три месеца насам. Започнах да разбирам, защо българските войски са жертвали толкова смело живота си през изминалите войни. С такъв командир начело, едва ли нещо можеше да спре „Великия войник“, за който се пееше в песента.