Ник Хорнби - Дългият път надолу

— Някои хора успяват да се справят — заговори Мартин.

— Кои са тези хора? — попита Джес.

— В предаването участваше една жена. Съпругът й бил в кома двайсет и пет години.

— И каква й е била наградата? Да участва в сутрешния блок ли?

— Не, просто ви казвам.

— И какво точно се опитваш да кажеш?

— Просто ви казвам, че има хора, които се справят.

— Да, ама не казваш защо, нали?

— Може би го е обичала.

Мартин, Джес и Джейджей говореха бързо. Бяха като герои от сериал, дрън-дрън-дрън. Приличаха ми на хора, които знаят какво да кажат. Никога не бих могла да се изкажа толкова бързо, не и по онова време. Тогава разбрах, че през последните двайсет и няколко години почти не съм разговаряла с хората. А пък човекът, с когото най-често разговарях, не можеше да ми отговори.

— Как може да го обича? — заяждаше се Джес. — Той е бил като дроб. Дори не е бил буден дроб. Един дроб в кома.

— Нямаше, обаче, да е дроб, ако не беше в кома, нали? — продължи Мартин.

— Аз обичам сина си — намесих се аз. Не исках да си мислят, че не го обичам.

— Да — кимна Мартин. — Разбира се, че го обичаш. Не искахме да намекнем нещо друго.

— Искаш ли да го убием вместо теб? — попита Джес. — Ще отида там тази вечер, само кажи. Преди да се самоубия. Нямам нищо против. Не ми дреме. Не че той има за какво да живее, нали? Ако можеше да говори, сигурно щеше да ми благодари, горкият нещастник.

Очите ми се напълниха със сълзи и Джейджей забеляза.

— Ти какво, да не би да си някоя ш… идиотка? — обърна се той към Джес. — Виж какво направи.

— Извинявай — обърна се към мене тя. — Беше просто едно хрумване.

Не плачех затова. Плачех, защото единственото ми желание на този свят, единственото, което щеше да ме накара да живея, бе смъртта на Мати. А след като знаех защо плача, ревнах още по-силно.

Всички, мама им стара, знаят и най-малките подробности за мен, затова не виждах защо да се свивам и им го казах.

— Стига, мой човек — отвърна Джейджей по типично американския си дразнещ начин. Не ти трябва много време, за да започнеш да се дразниш от янките. Знам, че ни се водят приятели и така нататък, че там изпитват огромно уважение към успехите, за разлика от неблагодарните тъпаци в тази тъпа дребнава страна, но всички тези фамилиарни забележки направо ме скапват. Да го бяхте видели само. Все едно че се бе довлякъл тук на покрива, за да представи последния си филм. Никой не би предположил, че се мотка напред-назад по Аркуей, за да доставя пици.

— Просто искахме да чуем и твоята версия — обясни Джес.

— Няма такова нещо като „моята версия“. Държах се като пълен идиот и сега си плащам.

— Значи не искаш да се защитиш? Сега си сред приятели — настоя Джейджей.

— Тя ме наплю — напомних им аз. — Що за приятел е това?

— Не се дръж като малко дете — надигна глас Джес. — Приятелите ми все ме плюят. Никога не го приемам лично.

— А може би трябва. Може би точно това са искали да ти подскажат приятелите ти.

Джес изсумтя.

— Ако го приемах лично, нямаше да ми остане нито един приятел.

Оставихме думите й без отговор.

— Какво искате да ви кажа? Има ли нещо, което да не знаете?

— Всяка история си има две страни — продължи Джес. — Ние знаем само лошата страна.

— Не знаех, че тя е на петнайсет — започнах аз. — Каза ми, че е на осемнайсет. И изглеждаше на осемнайсет. Това е всичко. — Не можеше да се каже нищо по-хубаво от това.

— Значи, ако тя е била, да кажем, едни шест месеца по-голяма, ти нямаше да си тук?

— Да, нямаше. Защото нямаше да съм нарушил закона. Нямаше да има затвор. Нямаше да си загубя работата, жена ми нямаше да разбере…

— Значи е било просто лош късмет…

— Според мен и аз нося известна вина за това закононарушение. — Не е нужно да ви казвам, че това бе доста меко казано, но по онова време не знаех, че Джес е във вихъра си, когато се потопи в мъчителната очевидна истина.

— Само защото говориш като по учебник, не значи, че не си направил нищо лошо — продължи Джес.

— Нали точно това означава „вина“…

— Защото някои женени мъже нямаше да я изчукат независимо на колко години е била. Да не говорим, че ти имаш и деца, нали така?

— Да, имам.

— Значи не може и дума да става за лош късмет.

— Мама му стара! Защо, според теб, си клатех краката, седнал на оня перваз, глупачке? Прецаках всичко. Не си търся извинения. Толкова ми е тъпо, че искам да умра.

— Така и трябва да бъде.

— Благодаря. И да не забравя да ти благодаря, че започна това упражнение. Много ми помогна. Подейства ми като… балсам.