Ник Хорнби - Дългият път надолу

След като двамата с Джес проведохме онзи идиотски разговор, че била изтрепала куп хора, подвикнах на Морийн да дойде и да ми помогне. Стори ми се уплашена, но все пак се затътри към нас.

— Мърдай, мама му стара!

— Какво искате да направя?

— Седни върху нея.

Морийн седна върху задника на Джес, а аз коленичих върху ръцете й.

— Я да ме пуснеш, дърто извратено копеле. Май яко те кефи тая работа, а?

Думите й ме жегнаха малко след всичко, което се бе случило напоследък. За момент си казах, че Джес може и да знае кой съм, но дори аз не съм чак такъв параноик. Ако те подметнат като топка за ръгби посред нощ, тъкмо в момента, когато се каниш да скочиш от някой небостъргач, едва ли си мислиш за водещите на сутрешния блок по телевизията. (Това, разбира се, ще бъде страхотен шок за водещите на сутрешния блок, защото повечето са убедени, че хората не мислят за нищо друго, освен за тях, при това и сутрин, и обед, и вечер.) Бях достатъчно зрял човек, за да надмогна заядливите забележки на Джес, въпреки че ми се искаше да й счупя ръцете.

— Ако те пуснем, ще се държиш ли прилично?

— Да.

Морийн стана и точно както предполагах, Джес се заклатушка към стълбата, така че ми се наложи да я поваля отново.

— Какво ще правим сега? — попита Морийн, като че ли бях ветеран от безброй подобни ситуации и знаех как да се справя.

— Откъде да знам, мама му стара?

Макар че на никого от нас да не му бе минало през ум, че „Пикадили“ навръх Нова година ще бъде доста предпочитано място за самоубийците, вече започвах да приемам истината: този твърде личен и крайно сериозен момент се превръщаше в истински фарс с участието на много навлеци.

И тъкмо в момента, когато осъзнах истината, тримата станахме четирима. Някой се покашля дискретно и ние се извърнахме към висок хубав дългокос мъж, може би десет години по-млад от мен, стиснал каска под мишница, а в ръка крепеше две огромни квадратни кутии.

— Мой човек, вие ли поръчахте пица? — попита той.

Никога досега не бях срещала американец, не, наистина не бях. Дори не бях напълно сигурна дали е истински американец, поне докато другите не го потвърдиха. А и американците не разнасят пици, нали така? Е, аз поне не знам, но може би просто нямам представа. Не поръчвам често пица, ала всеки път, когато ми ги доставят, човекът не знае английски. Американците не разнасят разни работи, нали? Те не работят като обслужващ персонал в магазините, нито пък продават билети в автобуса. В Америка може и да го правят, но не и тук. В болницата, където преглеждат Мати, има много индийци, хора от Антилските острови, австралийци, но не и американци. Та затова отначало помислихме, че може да е малко луд. Друго обяснение нямаше. А пък той си помисли, че сме си поръчали пица от покрива на „Топърс“.

— И как точно да си поръчаме пици оттук? — попита го Джес. Все още седяхме върху нея и гласът й звучеше странно.

— По мобито — обясни той.

— Какво моби, бе? — попита Джес.

— Добре де, мобилен телефон, както и да му казвате.

Прав беше, имаше такава възможност.

— Ти американец ли си? — попита го Джес.

— А-ха.

— И защо разнасяш пица?

— А вие защо сте й седнали на главата?

— Седят, защото не сме в свободна страна — сопна се Джес. — Тук не е позволено всеки да прави каквото си иска.

— И ти какво искаш да направиш?

Тя не отговори.

— Искаше да скочи — обясни Мартин.

— Ти също!

Той не й обърна никакво внимание.

— Всички ли щяхте да скачате? — попита доставчикът на пица.

Не му отговорихме.

— Мама му с… — започна той.

— Какво с…? — попита Джес. — Какво с…?

— Това е американско съкращение — обясни Мартин. — „Мама му с…“ означава „мама му стара“ в Америка, защото са толкова заети, че нямат време да кажат „стара“.

— Бихте ли се съобразявали как говорите? — обърнах се към тях. — Не всички сме расли в кочина.

Доставчикът на пица си беше седнал мирно и клатеше глава. Останах с чувството, че ни съжалява, но по-късно той ни призна, че не било така.

— Добре — заговори след малко той. — Пуснете я.

Ние не помръднахме.

— Ей, вие. Вие двамата к…, чухте ли ме? Трябва ли да дойда, за да ви го набия в главите?

Той стана и тръгна към нас.

— Мисля, че тя вече е добре, Морийн — обърна се към мен Мартин, сякаш бе решил да стане по своя воля, а не защото американецът бе заплашил да го удари. Той стана, след него станах и аз, стана и Джес, изтупа дрехите си и започна да ругае. След това зяпна Мартин.