— Кое, дрехите ли? — попита Рут.
— Вещица — сопна се Габри.
— Педал — не му остана длъжна Рут. Старицата стискаше Роза в едната си ръка, а в другата Рен-Мари разпозна тяхна ваза, пълна със скоч уиски.
Габри помогна на Рут отново да седне на стола си.
— Да ти донеса ли нещо за хапване? — попита я. — Кученце или може би ембрион?
— О, много мило от твоя страна, скъпи — отвърна старата поетеса.
Рен-Мари се разходи сред приятелите им, които се бяха пръснали из градината, и долови откъслечни разговори на френски или на английски, а най-често на смесица от двата езика.
Погледна към Арман, внимателно заслушан в историята, която разказваше Венсан Жилбер. Сигурно беше смешна, дори с доза самоирония, защото Арман се усмихваше. После той заговори, като подсилваше думите си, жестикулирайки с бира в ръка.
Когато приключи, семейство Жилбер и Арман се разсмяха. Тогава Гамаш срещна погледа на съпругата си и усмивката му се разшири.
Вечерта все още бе топла, но когато станеше време да запалят лампите в градината, щяха да им потрябват леките пуловери и жакети, които засега стояха метнати на облегалките на столовете.
Хората влизаха и излизаха от къщата, като че ли бяха у дома си, и носеха храна за дългата трапеза на терасата. Тези непринудени петъчни барбекюта в дома на семейство Гамаш се бяха превърнали в своеобразна традиция.
Макар че почти никой не говореше за къщата като за „дома на семейство Гамаш“. В селото все още я наричаха „къщата на Емили“ и сигурно така щеше да си остане и занапред. Емили бе жената, която бе обитавала този дом и от чиито наследници съпрузите Гамаш го бяха откупили. За Арман и Рен-Мари това бе новият им дом, но постройката всъщност беше една от най-старите в Трите бора. В предната си част имаше просторна веранда с бели дъсчени стени, която гледаше към затревения селски площад. Отзад имаше тераса и голям двор със занемарена градина.
— Оставих ти торба с книги в дневната — каза Мирна на Рен-Мари.
— Merci.
Собственичката на селската книжарница си наля чаша бяло вино и забеляза букета в центъра на масата. Висок, пищен и претрупан с цветя и листни растения.
Мирна не знаеше дали да обясни на Рен-Мари, че повечето са бурени. Виждаше всички обичайни заподозрени: обикновената блатия, седмолиста и дори полската поветица, която имитираше увивното растение грамофонче.
Много пъти бе минавала през цветните лехи заедно с Арман и Рен-Мари, за да им помогне да въведат ред в обраслата бъркотия. Мислеше, че ясно е обяснила разликата между цветята и плевелите.
Като че ли бе необходим още един урок.
— Красив е, нали? — обади се Рен-Мари и предложи на Мирна хапка ръжен хляб с пушена пъстърва.
Мирна се усмихна. Граждани, какво да ги правиш.
Арман се отдалечи от семейство Жилбер и огледа събралите се хора, за да се увери, че на никого нищо не му липсва. Погледът му попадна върху неочаквана компания. Клара се бе присъединила към Рут и седеше с гръб към останалите гости, в най-отдалечения от къщата ъгъл на градината.
Откакто бе пристигнала, не бе разменила нито дума с Арман.
Това не го изненада. По-странно му се стори решението й да седне при Рут и нейната патица, макар че на Гамаш често му изглеждаше по-правилно да нарича двойката „Роза и нейния човек“.
Имаше само една причина, поради която Клара или който и да било би потърсил компанията на Рут: дълбоко и нездраво желание никой да не се приближава до нея. Рут бе като миризлива бомбичка и всеки я избягваше.
Но двете жени не бяха съвсем сами. Хенри стоеше до тях и зяпаше патицата.
Това бе нещо като тежка форма на пубертетско влюбване. Но Роза не отвръщаше на чувствата на немската овчарка. Гамаш дочу ръмжене. Идваше от патицата. Хенри изкряка.
Гамаш отстъпи крачка назад.
Когато Хенри издаваше подобен звук, не предстоеше нищо добро.
Клара се изправи с намерението да се махне. Тръгна към Гамаш, но почти веднага смени посоката.
Рут сбърчи нос, когато наоколо се разнесе тежка миризма на развалени яйца. Хенри се озърташе невинно, сякаш се опитваше да открие източника на неприятната воня.
Рут и Роза вече гледаха кучето с нещо много близко до благоговение. Възрастната поетеса вдиша дълбоко, после издиша и превърна токсичния газ в поезия.
— Принуди ме отровни дарове да дам — зарецитира от известната си творба.
Не може другояче да звучи.
Дадох ти всичко, за да се отърва от теб,
както се пъди просяк: „Взимай. И върви!“.
Ала Хенри, пълната със смелост и газове немска овчарка, нямаше намерение да си върви. Рут го изгледа с отвращение, но въпреки това протегна съсухрената си ръка към кучето и му позволи да я оближе.
Читать дальше