Луиза Пенни - Дългият път към дома

— Оставих ти торба с книги в дневната — каза Мирна на Рен-Мари.

— Merci.

Собственичката на селската книжарница си наля чаша бяло вино и забеляза букета в центъра на масата. Висок, пищен и претрупан с цветя и листни растения.

Мирна не знаеше дали да обясни на Рен-Мари, че повечето са бурени. Виждаше всички обичайни заподозрени: обикновената блатия, седмолиста и дори полската поветица, която имитираше увивното растение грамофонче.

Много пъти бе минавала през цветните лехи заедно с Арман и Рен-Мари, за да им помогне да въведат ред в обраслата бъркотия. Мислеше, че ясно е обяснила разликата между цветята и плевелите.

Като че ли бе необходим още един урок.

— Красив е, нали? — обади се Рен-Мари и предложи на Мирна хапка ръжен хляб с пушена пъстърва.

Мирна се усмихна. Граждани, какво да ги правиш.

Арман се отдалечи от семейство Жилбер и огледа събралите се хора, за да се увери, че на никого нищо не му липсва. Погледът му попадна върху неочаквана компания. Клара се бе присъединила към Рут и седеше с гръб към останалите гости, в най-отдалечения от къщата ъгъл на градината.

Откакто бе пристигнала, не бе разменила нито дума с Арман.

Това не го изненада. По-странно му се стори решението й да седне при Рут и нейната патица, макар че на Гамаш често му изглеждаше по-правилно да нарича двойката „Роза и нейния човек“.

Имаше само една причина, поради която Клара или който и да било би потърсил компанията на Рут: дълбоко и нездраво желание никой да не се приближава до нея. Рут бе като миризлива бомбичка и всеки я избягваше.

Но двете жени не бяха съвсем сами. Хенри стоеше до тях и зяпаше патицата.

Това бе нещо като тежка форма на пубертетско влюбване. Но Роза не отвръщаше на чувствата на немската овчарка. Гамаш дочу ръмжене. Идваше от патицата. Хенри изкряка.

Гамаш отстъпи крачка назад.

Когато Хенри издаваше подобен звук, не предстоеше нищо добро.

Клара се изправи с намерението да се махне. Тръгна към Гамаш, но почти веднага смени посоката.

Рут сбърчи нос, когато наоколо се разнесе тежка миризма на развалени яйца. Хенри се озърташе невинно, сякаш се опитваше да открие източника на неприятната воня.

Рут и Роза вече гледаха кучето с нещо много близко до благоговение. Възрастната поетеса вдиша дълбоко, после издиша и превърна токсичния газ в поезия.

Ала Хенри, пълната със смелост и газове немска овчарка, нямаше намерение да си върви. Рут го изгледа с отвращение, но въпреки това протегна съсухрената си ръка към кучето и му позволи да я оближе.

То не чака повторна покана.

Тогава Арман Гамаш тръгна да търси Клара. Художничката бе отишла при двата дървени градински стола, разположени един до друг на моравата. Широките им подлакътници бяха белязани с кръгове от влажни чаши с напитки, на които хората се бяха наслаждавали в тихата градина години, дори десетилетия наред. Към кръговете от времето на Емили се бяха прибавили и тези от сутрешните кафета и следобедните аперитиви на съпрузите Гамаш. Тези пръстени се припокриваха и преплитаха като символи на споените кротки мигове от няколко живота.

В градината на Клара също имаше два подобни стола. Бяха леко обърнати един към друг и гледаха към оградата на двора, реката и горите оттатък нея. Върху техните подлакътници също се преплитаха отпечатъци от чаши с формата на пръстени.

Гамаш забеляза как Клара сграбчи облегалката на единия стол и притисна тялото си към дървените летвички.

Намираше се достатъчно близо до нея, за да види как раменете й се надигнаха и кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Клара? — повика я едрият мъж.

— Добре съм.

Но не беше. Той го знаеше. И тя го знаеше. Мислеше си, надяваше се, че след като най-накрая бе поговорила с Арман тази сутрин, тревогата й ще изчезне. Споделеният проблем…

Въпреки че го бе споделила, проблемът й не се бе смалил наполовина. Дори се беше удвоил. А сетне още веднъж нарасна двойно, докато денят бавно се влачеше. Заговаряйки за него, Клара го бе направила реален. Дала бе форма на страха си. Пуснала го бе на свобода и той бе започнал да расте.

Всичко го подхранваше. Ароматите, които се носеха от барбекюто, безпорядъкът от цветя, очуканите и изцапани стари столове. Пръстените, проклетите пръстени. Същите като у дома.