Луиза Пенни: Дългият път към дома

— Е, Роза май я одобри, когато си завря човката в каната.

Рут слезе по широките дървени стъпала на верандата и вместо да поеме по застланата с камъни алея, пресече моравата напряко по утъпкана в тревата пътечка, която свързваше къщите.

Жан Ги изчака старата поетеса да затръшне входната врата на своя дом зад себе си, после взе багажа и го внесе в къщата.

Минаваше десет вечерта и всички гости си бяха тръгнали. Гамаш събра останалата храна и приготви вечеря за дъщеря си и зет си.

— Как е работата? — обърна се към Жан Ги.

— Не е зле, patron.

Бовоар все още не можеше да свикне да се обръща към тъста си по име — Арман. Нито да го нарича „татко“. Не можеше да му казва и „господин главен инспектор“, тъй като Гамаш си бе подал оставката, а и това обръщение вече звучеше прекалено официално. Ето защо Жан Ги се бе спрял на patron. „Шефе“. Беше едновременно уважително и непринудено. И удивително точно.

Арман Гамаш можеше и да е баща на Ани, но за Бовоар винаги щеше да бъде patron .

Заговориха се за случая, по който младият мъж работеше в момента. Жан Ги внимателно следеше за признаци на нещо повече от бегъл интерес. Надяваше се, че няма търпение да се върне в отдела на Sûreté du Québec , който сам бе изградил. Но Гамаш бе просто учтив и не даваше сигнали за нещо повече от това.

Жан Ги наля по една чаша розова лимонада за себе си и за Ани и огледа утайката, за да се увери, че не е примесена с патешки пух.

Четиримата седнаха на терасата зад къщата, под звездното небе. Пламъчетата на чаените свещи блещукаха из градината. Накрая, когато се бяха навечеряли, чиниите бяха измити и всички си почиваха с по чаша кафе, Гамаш се обърна към Жан Ги:

— Може ли да поговорим за няколко минути?

— Разбира се — кимна младият мъж и последва тъста си в къщата.

Рен-Мари видя как вратата на кабинета бавно се затваря, докато накрая езичето на бравата изщрака.

— Мамо, какво има?

Ани проследи погледа на майка си до затворената врата, после погледна отново към нея и видя замръзналата на лицето й усмивка.

„Това е“ — помисли си Рен-Мари. Едва забележимата промяна в интонацията на Арман по-рано, когато бе разбрал, че Ани и Жан Ги ще дойдат на гости. В нея имаше нещо повече от задоволство, че ще се види с дъщеря си и съпруга й.

Прекалено много пъти през живота си бе гледала към затворени врати, за да не осъзнава какво значат. Тя оставаше от едната страна. Арман и Жан Ги — от другата.

Рен-Мари открай време знаеше, че този момент ще настъпи. Още от първия кашон, който бяха разопаковали, и от първата нощ, която бяха прекарали в новия си дом. От онази първа сутрин, когато се бе събудила до Арман без страх от предстоящия ден.

Знаеше, че ще дойде този момент. Но си мислеше, надяваше се и се молеше да имат още много време дотогава.

— Мамо?

Мирна натисна дръжката и установи, че входната врата на Клара е заключена.

— Клара? — извика и потропа.

Рядко се случваше някой от жителите на Трите бора да се заключва, макар от опит да се бяха уверили, че всъщност не е лошо да го правят. Ала селяните знаеха, че не ключалките ще ги опазят, докато спят по леглата си. И отворените врати не бяха онова, от което можеше да пострадат.

Тази вечер обаче Клара се бе залостила. От каква ли опасност се криеше? Мирна се зачуди.

— Клара? — почука тя отново.

От какво ли се боеше художничката? Какво не искаше да допусне в дома си?

Вратата се отвори рязко и когато Мирна зърна изражението на приятелката си, получи отговор на въпросите, които си задаваше.

Нея. Клара не искаше да я пусне в дома си.

Е, не й се получи. Мирна пристъпи с плавна походка в кухнята, като че ли къщата й принадлежеше.

Сложи чайника на печката и посегна към познатите чаши. Пусна в две от тях пакетчета чай. Лайка за Клара и мента за себе си. Сетне се обърна към сърдитата физиономия.

— Какво е станало? Какво има, по дяволите?

Жан Ги Бовоар се облегна назад в удобното кресло и погледна бившия си началник. Семейство Гамаш бяха преустроили една от спалните на долния етаж във всекидневна с кабинет и бяха поръчали на Жил Сандон етажерки за книги, които изцяло покриваха стените и дори заемаха пространството около прозорците и над рамката на вратата, така че стаята приличаше на хижа от книги.

Бовоар виждаше зад шефа си биографични, исторически и научни издания. Белетристика и публицистика. Дебел том за последната експедиция на сър Джон Франклин сякаш изникваше от главата на Гамаш.