Луиза Пенни: Дългият път към дома

Нещата, които досега й се бяха стрували тривиални, успокояващи, познати и безопасни, сякаш вече бяха опасани с експлозиви.

— Вечерята е готова, Клара.

Арман произнесе думите с характерния си тих и дълбок глас. После стъпките в тревата тихо се отдалечиха и художничката остана сама.

Всичките й приятели се бяха събрали на терасата и си взимаха от храната. Тя стоеше настрана с гръб към тях, загледана в горите, над които се спускаше мрак.

Тогава усети нечие присъствие до себе си. Гамаш й подаде чиния.

— Да седнем? — посочи към столовете.

Клара безмълвно прие поканата. Хранеха се мълчаливо. Вече си бяха казали каквото трябваше.

Другите гости слагаха в чиниите си от пържолите и соса чътни, подредени на масата. Мирна се усмихна на вазата с плевели в центъра — все още й се струваше забавна. А после спря да се усмихва, защото бе забелязала нещо. И то наистина бе красиво.

Хората си подаваха купи със салата и Сара предложи на мосю Беливо най-голямото хлебче, което бе изпекла този следобед за вечерята, а той й даде най-крехката пържола. Стояха един до друг, леко приведени, и почти се докосваха.

Оливие бе оставил един от сервитьорите да отговаря за бистрото и се бе присъединил към приятелите си. Разговорите някак плавно преливаха от тема в тема. Слънцето залезе и гостите си облякоха пуловерите и леките летни сака. Запалиха чаени свещи и ги разположиха по масата и из цялата градина, сякаш навред бяха накацали огромни светулки.

— Когато Емили почина и къщата бе заключена, си казах, че няма да видим повече събирания тук — рече Габри. — Радвам се най-после да се окаже, че не съм бил прав за нещо.

Хенри размърда уши като сателитни чинии, доловил познатото име.

Емили.

Старицата, която го бе намерила в един приют още когато беше малко кученце. Прибрала го бе в дома си. Дала му бе име, любов и грижи, докато един ден си бе отишла от този свят, а семейство Гамаш бяха дошли и го бяха отвели. Месеци наред я бе търсил. Душил бе в опит да долови миризмата й. Наострял бе уши всеки път, когато чуваше приближаваща кола. Отваряне на врата. Чакаше Емили да дойде и отново да го прибере. Да го спаси за пореден път и да го отведе у дома. Докато един ден спря да се озърта. Спря да чака. Вече нямаше нужда някой да го спасява.

Отново се втренчи в Роза. Тя също обожаваше една старица и се ужасяваше при мисълта, че някой ден нейната Рут ще изчезне, както бе станало с Емили. А тя, Роза, ще остане съвсем самичка. Хенри се взираше ли, взираше с надеждата, че Роза ще го погледне и ще осъзнае, че дори това да случи, разбитото сърце ще се излекува. Искаше да й каже, че мехлемът не бе гневът, страхът или изолацията. Опитал бе с тях. Не действаха.

Накрая Хенри бе излял в онази огромна рана единственото, което му бе останало. Онова, което му бе дала Емили. Докато излизаше на дълги, дълги разходки с Арман и Рен-Мари, той си спомни колко много обичаше снежните топки, пръчките и въргалянето в миризливите изпражнения на скунксовете. Обичаше различните сезони и различния им аромат. Обичаше калта и чистите чаршафи. Обичаше да плува, а после да се отърсва бясно от водата, докато лапите му сами танцуваха под него. Да се ближе. А после да ближе хората.

И така, един ден болката, самотата и скръбта вече не заемаха най-голямото място в сърцето му.

Все още обичаше Емили, но вече обичаше и Арман и Рен-Мари.

Те също го обичаха.

Това беше неговият дом. Отново го бе намерил.

— Ah, bon. Enfin — с тези думи Рен-Мари посрещна дъщеря си Ани и зет си Жан Ги на верандата пред къщата.

Беше малко пренаселено, тъй като гостите се тълпяха и взаимно си пожелаваха лека нощ.

Жан Ги Бовоар поздравяваше селяните и се сбогуваше с тях, а с Оливие се разбраха да излязат да потичат заедно на следващата сутрин. Габри предложи да се погрижи за бистрото, вместо да ги придружи, като че ли някой си бе помислил, че ще отиде да бяга.

Когато Бовоар стигна до Рут, двамата си размениха погледи.

— Salut , дърта пияницо.

— Bonjour , тъпако.

Държейки Роза, Рут се наведе към Бовоар и двамата се разцелуваха по бузите.

— В хладилника има розова лимонада за теб — каза старицата. — Аз съм я правила.

Жан Ги погледна възлестите й ръце и предположи, че едва ли й е било лесно да отвори консервната кутия.

— Когато животът ти дава лимони… — започна младият мъж.

— На теб ти е дал лимони. За щастие, на мен ми е дал скоч.

Бовоар се разсмя:

— Сигурен съм, че лимонадата ще ми хареса.