Луиза Пенни: Дългият път към дома

Започваше да дрънка глупости и отчаянието й лумна още по-силно.

— Не очаквам да направиш нещо. Не искам това от теб. Няма нищо, наистина. Мога да се справя и сама. Забрави, че съм ти казала.

Но беше твърде късно. Вече не можеше да спре.

— Няма значение — рече Клара категорично.

Арман се усмихна. Усмивката докосна дълбоките бръчици около очите му и художничката с облекчение забеляза, че в погледа му вече няма страх.

— Има значение, Клара.

Жената пое надолу по склона. Усещаше как слънчевите лъчи докосват лицето й, а в топлия въздух се носеше лек аромат на рози и лавандула. Когато стигна до селския площад, спря и се извърна. Арман пак седеше на пейката. Клара се зачуди дали отново ще извади книжката, след като тя си е тръгнала, но той не го направи. Просто седеше кръстосал крака, сключил едри длани, притихнал и видимо спокоен. Взираше се отвъд долината. Към планините. Към външния свят.

„Всичко ще бъде наред“ — помисли си художничката и тръгна към дома си.

Но дълбоко в себе си Клара Мороу осъзнаваше, че е задействала нещо. Зърнала бе нещо в онези очи. Някъде там, дълбоко. Може би не го бе причинила тя, а само го бе пробудила.

Арман Гамаш бе дошъл, за да си почива. Да се възстановява. Обещали му бяха спокойствие. Но Клара разбираше, че току-що е нарушила това обещание.

— Ани се обади — съобщи Рен-Мари и пое чашата джин с тоник, която нейният съпруг й подаде.

— Малко ще закъснеят. Обичайното задръстване на излизане от Монреал в петък вечер.

— Ще останат ли за уикенда? — поинтересува се Арман. Запалил бе барбекюто и се боричкаше с мосю Беливо за удобна позиция пред скарата. Губеше битката, понеже и без това нямаше намерение да я печели, но му се струваше редно поне да демонстрира, че не се предава без бой. Най-накрая подаде щипката на бакалина като официален жест на капитулация.

— Доколкото разбрах, да — потвърди Рен-Мари.

— Добре.

Нещо в интонацията на Арман й направи впечатление, но почти веднага се изгуби, отнесено от внезапно избухналия смях.

— Кълна се в Бог — заяви Габри и вдигна едрата си ръка като за клетва, — маркови са!

Обърна се на всички страни, за да могат приятелите му да го оценят в пълния му блясък. Облечен бе с чифт торбести панталони и свободна неоновозелена риза, която леко се издуваше от полъха, докато той се въртеше.

— Купих ги от един магазин последния път, когато ходихме в Мейн.

Габри беше почти на четиресет и бе висок малко над метър и осемдесет, а шкембето му бе подминало фазата „закръглено“ още преди няколко десерта милфьой.

— Не знаех, че „Бенджамин Мур“ са пуснали модна линия — обади се Рут.

— Ха-ха-ха — отвърна Габри заядливо. — Ако искаш да знаеш, тези дрехи са много скъпи. Да не би да изглеждат евтини? — обърна се умолително към Клара.

— Кое, дрехите ли? — попита Рут.

— Вещица — сопна се Габри.

— Педал — не му остана длъжна Рут. Старицата стискаше Роза в едната си ръка, а в другата Рен-Мари разпозна тяхна ваза, пълна със скоч уиски.

Габри помогна на Рут отново да седне на стола си.

— Да ти донеса ли нещо за хапване? — попита я. — Кученце или може би ембрион?

— О, много мило от твоя страна, скъпи — отвърна старата поетеса.

Рен-Мари се разходи сред приятелите им, които се бяха пръснали из градината, и долови откъслечни разговори на френски или на английски, а най-често на смесица от двата езика.

Погледна към Арман, внимателно заслушан в историята, която разказваше Венсан Жилбер. Сигурно беше смешна, дори с доза самоирония, защото Арман се усмихваше. После той заговори, като подсилваше думите си, жестикулирайки с бира в ръка.

Когато приключи, семейство Жилбер и Арман се разсмяха. Тогава Гамаш срещна погледа на съпругата си и усмивката му се разшири.

Вечерта все още бе топла, но когато станеше време да запалят лампите в градината, щяха да им потрябват леките пуловери и жакети, които засега стояха метнати на облегалките на столовете.

Хората влизаха и излизаха от къщата, като че ли бяха у дома си, и носеха храна за дългата трапеза на терасата. Тези непринудени петъчни барбекюта в дома на семейство Гамаш се бяха превърнали в своеобразна традиция.

Макар че почти никой не говореше за къщата като за „дома на семейство Гамаш“. В селото все още я наричаха „къщата на Емили“ и сигурно така щеше да си остане и занапред. Емили бе жената, която бе обитавала този дом и от чиито наследници съпрузите Гамаш го бяха откупили. За Арман и Рен-Мари това бе новият им дом, но постройката всъщност беше една от най-старите в Трите бора. В предната си част имаше просторна веранда с бели дъсчени стени, която гледаше към затревения селски площад. Отзад имаше тераса и голям двор със занемарена градина.