Луиза Пенни: Сенки в снега

С Майкъл прекарахме един вълшебен месец в град Квебек, докато събирах информация за „Сенки в снега“. Квебек е великолепно място, а Старият град е още по-красив. Надявам се, че съм успяла да предам какво беше усещането да се разхождам по онези улици всеки ден и да гледам не само чудесните стари каменни сгради, но и своята история. Историята на Канада. Жива. Беше много вълнуващо и за съпруга ми. Но град Квебек не е музей. Той е жизнена, съвременна, процъфтяваща столица. Надявам се, че съм предала и това. Най-вече се надявам обаче, че „Сенки в снега“ носи голямата любов, която храня към мястото, което съм избрала за свой дом. Място, където съжителстват френският и английският език и култура. Невинаги в съгласие, защото и двете страни са страдали и са изгубили твърде много, за да живеят в безусловен мир, но все пак си отдават взаимно дълбоко уважение и привързаност.

По-голямата част от действието в романа се развива в библиотеката на Литературно-историческото дружество в Стария Квебек. Това е една удивителна библиотека, а още по-удивително е, че тази английска институция е била създадена и пазена в продължение на поколения. В проучванията ми помагаха членовете, доброволците и служителите на ЛИД (както наричат дружеството на галено). Тъй като пишех художествено произведение, си позволих някои волности с историята на Квебек и Литературно-историческото дружество, особено що се отнася до един от най-изтъкнатите му членове — доктор Джеймс Дъглас. Предполагам, че на някои от вас няма да се понравят моите теории, но се надявам да проявите разбиране.

Освен това искам да подчертая, че съм се срещала с главния археолог на Квебек много пъти и той е очарователен, любезен и винаги готов да помогне. Няма нищо общо с моя измислен главен археолог.

Историческата част от книгата засяга предимно Самюел дьо Шамплен. Трябва да призная, че за свой голям срам не знаех почти нищо за него, преди да започна проучванията за романа. Бях чувала името, знаех, че е един от основателите на Квебек, следователно и на Канада. Знаех, че мястото, където е погребан, остава загадка. Никой не го е открил досега. Десетилетия наред този факт е хвърлял в недоумение археолози и историци. Именно около тази загадка се върти моят настоящ роман. Ето защо трябваше да разбера повече за Шамплен. За целта изчетох доста книги и разговарях с местни историци, сред които Луиза Блеър и Дейвид Мендел. Помогна ми и една чудесна книга, озаглавена „Мечтата на Шамплен“, написана от професор Дейвид Хакет Фишър от университета „Брандайс“. Всъщност професорът посети град Квебек по време на нашия престой там и когато разбрахме за това, с Майкъл решихме да отидем на лекцията му. Стори ни се странно (макар и със закъснение), че мястото на събитието е правителствена конферентна зала. Пристигнахме там и заехме местата в края на дългата маса. Една много мила млада дама се приближи до нас и ни попита на безупречен френски кои сме. Обяснихме й на не толкова безупречен френски, че съм англоезична канадска писателка, която събира информация за Шамплен, и че съм дошла да чуя речта на професора. Младата жена ми благодари, а след няколко минути дойде мъж, който ни стисна ръцете и ни заведе до местата в началото на масата. После всички станаха и влезе министърът на културата заедно с още няколко висши чиновници от правителството. Накрая пристигна и професор Хакет Фишър и го настаниха да седне точно срещу нас.

Твърде късно с Майкъл осъзнахме, че сме се озовали на закрит брифинг за официални лица от квебекското правителство… и за нас. Когато разбраха кои сме, не само не ни изгониха, но ни предложиха най-хубавите места, а по-голямата част от конференцията се проведе на английски.

Такъв е Квебек. Град на любезността, където се съобразяват с всеки. Но в някои квартали цари подозрение — и от двете страни.

Това са особеностите, които правят Квебек толкова интересен.

Бих искала да благодаря на Джаки Чернин и Питър Блек от местното радио Си Би Си за огромната помощ, която ми оказаха с техните връзки. Признателна съм и на Скот Карни за подкрепата му по някои тактически въпроси.

Онези от вас, които също като мен обичат поезията от времето на Първата световна война, може би ще забележат, че съм перифразирала стих от едно великолепно стихотворение на Уилфред Оуен, озаглавено Dulce Et Decorum Est .