Луиза Пенни - Сенки в снега

Успял бе да внуши на съвета, че може би все пак не всичко е загубено. И че може би всъщност не се води война; не бяха намесени в някакво ужасяващо продължение на битката на Авраамови поля 12 12 Повратна битка, състояла се на 13 септември 1759 г., в хода на Седемгодишната война между британската и френската армия. — б.пр. , която този път англичаните губеха. Елизабет вдигна поглед към необичайно дребната статуя на генерал Джеймс Улф 13 13 Джеймс Улф (1727-1759) — генерал-майор от британската армия. — б.пр. . Героят мъченик от битката преди двеста и петдесет години се извисяваше над Литературно-историческото дружество като някакво дървено обвинение. Бе свидетел на незначителните им спорове и непрестанно им напомняше за много по-великата битка, която бе водил, за да ги има тях. И в която бе загинал, но преди това бе триумфирал над напоеното с кръв пасище. Така бе сложил край на войната и бе извоювал Квебек за англичаните. Поне на хартия.

Сега генерал Улф, разположен в свой собствен кът от красивата стара библиотека, ги гледаше отвисоко. Във всеки смисъл на думата, каза си Елизабет.

— Как е, Кен? — попита Том, след като седна на мястото си до по-възрастния мъж. — Във форма ли си? Готов ли си за състезанието?

Елизабет не чу какво отговори Кен Хаслъм. Но и не очакваше. Кен раздвижи тънките си устни, ала от тях не излезе нито звук.

Всички замълчаха, може би им мина през ума, че е дошъл денят, в който колегата им ще произнесе слова, по-звучни от шепот. Но грешаха. Въпреки това Том Хенкок продължи да си приказва с Кен, сякаш водеха истински разговор.

Още една причина, поради която Елизабет обичаше Том — младият мъж не се поддаваше на заблудата, че щом Кен е мълчалив, значи е глупав. Тя много добре знаеше, че не е. Около шейсет и пет годишният джентълмен бе най-успешният от всички членове на съвета и притежаваше собствена компания. А освен това Кен Хаслъм наскоро бе направил още нещо забележително.

Записал се бе да участва в опасното състезание по гребане с кану в ледените води на реката. В тима на Том Хенкок. Беше най-възрастният член в своя отбор, а и в който и да е от отборите. Може би дори най-възрастният състезател в историята на този вид спорт изобщо.

Елизабет ги наблюдаваше: тихия и спокоен Кен и младия, жизнен и привлекателен Том. Стори й се, че май все пак се разбират много добре. Навярно всеки от тях криеше по нещо неизречено.

Не за първи път се зачуди на някои от решенията на Том Хенкок. Защо бе избрал да бъде техен пастор? Защо бе останал сред стените на Стария Квебек? Възрастната жена знаеше, че се иска определен тип характер, за да реши човек да прекара живота си на място, което много се доближаваше до крепост.

— И така, да започваме — обяви Портър и се изопна още повече.

— Уини още не е дошла — възрази Елизабет.

— Не можем да чакаме.

— Защо? — попита спокойно Том. Но въпреки това на Портър му се стори, че младежът се заяжда.

— Защото вече минава десет и половина, а именно вие поискахте да сме по-експедитивни днес — заяви председателят, удовлетворен, че е спечелил точка.

За пореден път Портър гледаше приятел, а виждаше в негово лице враг, каза си Елизабет.

— Точно така — усмихна се Том. — И все пак с удоволствие ще изчакам — добави, видимо без намерение да влиза в пререкания.

— Е, аз пък няма да чакам. Какво е първо на дневен ред?

Известно време водиха дискусия за закупуването на нови книги и тогава пристигна Уини. Жената бе дребничка, енергична и страстно посветена — на англоезичната общност, на ЛИД, но най-вече на приятелката си. Нахълта с маршова стъпка, погледна Портър унищожително и се настани до Елизабет.

— Виждам, че сте започнали без мен — обърна се към председателя. — Казах ви, че ще закъснея.

— Така е, но това не означава, че сме длъжни да чакаме. Тъкмо обсъждахме какви нови книги да купим.

— И не ви хрумна, че е най-добре в дискусията да участва и библиотекарката?

— Е, вече сте тук.

Останалите членове на съвета наблюдаваха, сякаш бяха на тенис мач от „Уимбълдън“, но с далеч по-слаб интерес. Беше пределно ясно кой има топки и кой ще победи.

След петдесет минути почти бяха стигнали до края на дневния ред. В чинията по средата на масата бе останала само една овесена бисквитка и всеки хвърляше поглед към нея, но не смееше да я вземе заради твърде доброто си възпитание. Обсъдиха сметките за парното, набирането на нови членове, опърпаните стари книги, завещани им вместо пари. Оставените с последната воля на мъртъвци томове съдържаха предимно проповеди, потресаващи викториански стихосбирки или досадни дневници на пътешественици, заминали по поречието на Амазонка или в Африка, за да застрелят и препарират някое клето диво животно.