Луиза Пенни - Сенки в снега

Cher Patron 14 14 Скъпи шефе (фр.). — б.пр. ,

Радвам се, че се чухме онзи ден. Малко ви завиждам, че имате възможност да прекарате няколко седмици в Квебек. Все говоря на мъжа ми, че трябва да заведем децата на Карнавала, но той упорито твърди, че са още малки. Вероятно е прав. Истината е, че на мен много ми се ходи.

Продължават разпитите на заподозрения (трудно ми е да говоря за него така, защото всички сме наясно, че няма нищо подозрително, всичко е сигурно). Не знам какво е казал, ако изобщо е казал нещо, тъй като по случая бе образувана Кралска комисия. Вие дадохте ли вече показания? Аз получих призовка днес. Не съм сигурна какво да им кажа.

Гамаш за момент отпусна ръката си, в която държеше бележката. Разбира се, че полицай Лакост щеше да каже истината. Такава, каквато я бе видяла. Нямаше избор, такъв бе характерът й, така бе обучена. Преди да замине, бе наредил на всичките си колеги от отдела да оказват пълно съдействие.

Както бе постъпил и самият той.

Продължи да чете бележката.

Все още никой не знае докъде ще стигне това или как ще завърши. Но има подозрения. Атмосферата е напрегната.

Ще ви държа в течение.

Писмото бе натежало прекалено много и детективът бавно отпусна ръка в скута си. Загледа се напред и пред очите му се появи образът на Изабел Лакост. Откъслечни картини изплуваха неканени в съзнанието му и също тъй неуловимо отлитаха. Ето я, надвесена над него, като че ли крещеше, но той не можеше да различи думи. Чувстваше нейните малки, силни ръце, с които бе сграбчила главата му. Видя я как се навежда по-близо, как движи устни с напрегнат поглед, сякаш се опитва да му каже нещо. Усети как полицайката разкъсва бронежилетката и оголва гърдите му. Зърна кръв по дланите и пръстите й, мярна изражението на лицето й.

После се яви пак тя.

На погребението. Погребенията. Облечена в униформа, в строя редом с останалите колеги от знаменития отдел „Убийства“ на Sûreté du Québec . Той, Гамаш, е начело на ужасяващата върволица. Студът реже като бръснач. Погребват хората, които са загинали под негово командване в онзи съдбовен ден в изоставената фабрика.

Арман Гамаш затвори очи и вдиша дълбоко тежките аромати на библиотеката. История, стабилност, покой и тишина. Старомодна политура, дърво, обвити в износена кожа думи. Долови и своя собствен лек мирис на розова вода и сандалово дърво.

Опита се да си мисли за нещо хубаво, нещо приятно, потърси тих пристан за душата си. Намери го в Рен-Мари, докато си припомняше как звучеше гласът й в слушалката на мобилния му телефон по-рано през деня. Ведро. У дома. В безопасност. Дъщеря им Ани щеше да идва на гости за вечеря с мъжа си. Рен-Мари бъбреше за задачите си: да напазарува продукти, да полее цветята, да навакса с кореспонденцията си.

Представи си я с телефона в ръка, изправена до библиотеката в апартамента им в „Отремон“, в слънчевата дневна, пълна с книги, списания и удобни мебели, подредена и уютна.

В дома им имаше покой, както и в мисълта за Рен-Мари.

Гамаш усети как разтуптяното му сърце се укротява и дишането му става по-бавно. Още веднъж си пое дълбоко въздух и отвори очи.

— Дали кучето ви е жадно?

— Моля? — Детективът фокусира отново погледа си и видя как възрастният мъж, седнал срещу него, сочи към Хенри.

— Някога водех Шеймъс тук. Той лежеше в краката ми, докато четях. Като вашето куче. Как се казва?

— Хенри.

Като чу името си, младата немска овчарка седна и възбудено размърда огромните си уши във всички посоки, сякаш бяха сателитни чинии, с които се мъчеше да улови сигнал.

— Умолявам ви, мосю — усмихна се Гамаш, — не казвайте Т-О-П-К-А, защото ни е спукана работата.

Мъжът се разсмя:

— Шеймъс скачаше от вълнение всеки път, щом ме чуеше да изричам думата К-Н-И-Г-А. Разбираше, че ще идваме тук. Май му харесваше дори повече, отколкото на мен.

Гамаш посещаваше библиотеката ежедневно през последната седмица и досега не бе разговарял с никого, като се изключи шепненето с възрастната библиотекарка, която му помагаше в търсенето на неизвестни томове, свързани с битката на Авраамови поля.

Беше истинско облекчение да не говори, да не разказва и да не се чувства задължен да дава обяснения. Скоро щеше да дойде време и за това. Но засега копнееше само за спокойствие и го бе открил в тази затънтена библиотека.

Макар че от години редовно идваше на гости на своя стар наставник и си мислеше, че познава всички кътчета на Стария Квебек, допреди няколко дни не бе стъпвал в тази сграда. Дори не я бе забелязал измежду красивите къщи и църкви, манастири, училища, хотели и ресторанти.