Луиза Пенни: Сенки в снега

А малката английска общност, затворена между стените на Стария Квебек, бе в беда вече няколко поколения наред. Беше някаква безспирна беда, която понякога поутихваше, друг път се влошаваше, но никога не изчезваше напълно. Също като англоговорящите в Квебек.

Портър Уилсън никога не бе ходил на война — все се оказваше твърде млад или твърде стар за призовка. Поне не на истинска война. Но той и останалите членове на съвета осъзнаваха, че водят битка. И тайно подозираше, че са напът да я изгубят.

Елизабет Макуъртър, която посрещаше на вратата пристигащите членове на съвета, хвърли поглед към Портър Уилсън, който вече бе седнал на председателското място и преглеждаше записките си.

Елизабет знаеше, че е постигнал много в живота си. Певчески хор, любителска театрална трупа, ново крило на старческия дом — всичко това бе изградено с усилия на волята и твърд характер. И можеше да бъде много по-добро, ако бе търсил и приемал съвети.

Заради силния си характер бе едновременно основател и осакатител. Колко ли повече щеше да е постигнал, ако беше с по-благ нрав? Но пък добротата и динамичността често не вървяха ръка за ръка, макар че когато това се случваше, комбинацията бе неудържима.

Портър беше удържим. Даже сам си слагаше спирачки. Единственият съвет, който можеше да го изтърпи, беше този на ЛИД. Елизабет познаваше Портър от седемдесет години — откакто бе забелязала, че всеки ден обядва сам в училищната столова, и бе отишла да му прави компания. Портър бе предположил, че тя се подмазва, защото вижда в негово лице представител на могъщия клан Уилсън, и се бе отнесъл презрително с нея.

И все пак тя бе останала да му прави компания. Не защото го харесваше, а защото още тогава разбираше нещо, което Портър Уилсън щеше да осъзнае след десетилетия. Англичаните в град Квебек вече не бяха мастодонтите, не бяха огромните параходи и достолепните пътнически лайнери на това общество и тази икономика.

Бяха спасителен сал, носен от вълните. А когато си на сал, не воюваш с другите.

Елизабет Макуъртър бе осъзнала това. И когато Портър клатеше лодката, тя я стабилизираше.

Гледаше го и виждаше дребен, енергичен мъж с олисяло теме, покрито от перука. Косата му — където бе останала неговата собствена — бе боядисана в наситено черно, на което биха завидели и столовете. Очите му бяха кафяви и нервно шареха из стаята.

Мистър Блейк пристигна пръв. Той бе най-възрастният член на съвета и на практика живееше в ЛИД. Когато си свали палтото, разкри униформата си, която се състоеше от сив костюм от фина вълна, сияеща от чистота бяла риза и синя копринена вратовръзка. Винаги бе с безупречен външен вид. Беше джентълмен и успяваше да накара Елизабет да се почувства млада и красива. Възрастната дама бе тайно влюбена в него, когато бе непохватна девойка, а той — левент на двайсет и няколко години.

Тогава бе привлекателен и сега, шейсет години по-късно, все още бе привлекателен, макар че косата му бе оредяла и побеляла, а някога стройната му фигура се бе позакръглила. Но очите му бяха бистри и живи, а сърцето — голямо и силно.

— Елизабет — поздрави я мистър Блейк с усмивка, хвана ръката й и я подържа за миг. Никога не я задържаше твърде дълго, никога не фамилиарничеше. Само толкова, колкото да й покаже, че държи на нея.

Възрастният джентълмен зае стола си. Стол, който според Елизабет отдавна трябваше да бъде заменен. Но, честно казано, това се отнасяше и за мистър Блейк. И за всички членове на управителния съвет.

Какво ли щеше да се случи, когато започнеха да измират един по един и от Литературно-историческото дружество останеха само износени, празни столове?

— Така, да започваме, че трябва да приключим бързо. Имаме тренировка след час.

Думите бяха на Том Хенкок, който пристигна в компанията на Кен Хаслъм. Напоследък двамата мъже бяха неразделни, защото, колкото и да бе странно, бяха съотборници в предстоящото нелепо състезание.

Том беше гордостта на Елизабет. Нейната надежда. И то не само защото беше пастор в презвитерианската църква „Свети Андрю“, която се намираше в съседство.

Беше млад и се бе присъединил към тяхната общност съвсем наскоро, след като се бе преместил в град Квебек преди три години. Едва на трийсет и три, възрастта му бе на половината от годините на следващия по възраст член на управителния съвет. Все още не бе циничен, не бе уморен от живота. Все още вярваше, че църквата му може да привлече нови енориаши — английското население изведнъж щеше да започне да произвежда бебета, които щяха да пораснат и с желание да останат в Квебек. Вярваше на обещанията на квебекското правителство за премахване на дискриминацията при наемане на работа на англоговорящи; за лекари в системата на здравеопазването, които говорят на техния роден език; за образование и за старчески домове, за да може, когато изгубят всяка надежда, да умрат под грижите на медицински сестри, които им мълвят утешително на английски.