Луиза Пенни - Сенки в снега

Но тук, на улица „Сен Станислас“, недалеч от стария каменен дом на Емил, Гамаш бе открил убежище сред книгите в една англоезична библиотека. Че къде другаде?

— Дали е жаден? — попита възрастният мъж отново. Явно искаше да бъде полезен и макар че Хенри едва ли имаше нужда от нещо, Гамаш кимна и прие.

Господата излязоха от библиотеката и тръгнаха по облицования в дърво коридор, покрай портретите на някогашните председатели на Литературно-историческото дружество. Сякаш сградата бе покрита с плътен слой от собствената си история.

Това създаваше усещане за покой и стабилност. Същото се отнасяше впрочем и за по-голямата част от Стария Квебек, обграден от масивни стени. Единственият град крепост в Северна Америка, защитен от нападения.

В наши дни крепостните стени имаха по-скоро символична, отколкото практическа роля, но Гамаш знаеше, че символите могат да бъдат по-мощни и от бомба. Всъщност с времето хората погиваха, градовете падаха, но символите оставаха живи и силата им растеше.

Символите бяха безсмъртни.

Възрастният мъж наля вода в купичка и Гамаш я занесе обратно в библиотеката. Сложи я върху кърпа, за да не намокри широките тъмни дъски на дюшемето. Хенри обаче не й обърна никакво внимание.

Господата отново седнаха на местата си. Гамаш забеляза, че другият мъж чете дебел справочник по градинарство. Самият той се върна към кореспонденцията си. В купчината бяха избрани писма, които Изабел Лакост бе преценила, че началникът й би искал да види. Повечето бяха от колеги по целия свят, които изказваха съболезнования, а други — от обикновени граждани, които също искаха да споделят чувствата си. Прочете и отговори на всичките и мислено благодари на Лакост, че е препратила само малка извадка.

Най-накрая стигна до писмото, което очакваше да е в купчината. Винаги беше там. Всеки ден. Бе написано с вече до болка познат почерк, някак забързан, почти нечетлив, но Гамаш бе свикнал и без усилия дешифрира драсканиците.

Cher 15 15 Скъпи (фр.). — б.пр. Арман,

Мисля за теб и се моля да се възстановяваш. Често си тема на нашите разговори. Надяваме се да дойдеш да ни видиш. Рут каза да доведеш Рен-Мари, защото теб изобщо не те харесвала. Но все пак ме помоли да ти предам поздрави и каза да вървиш на майната си.

Гамаш се усмихна. Това бе едно от най-любезните неща, които бе чувал от Рут Зардо. За нея си беше почти мило. Почти.

Все пак имам един въпрос. Защо му е на Оливие да мести трупа? Няма логика. Знаеш, че той не е убиецът.

Както винаги Габри бе сложил в плика анасонова луличка. Гамаш я извади, поколеба се и накрая предложи лакомството на седналия отсреща мъж.

— Луличка?

Старецът вдигна поглед към детектива, а после премести очи върху лакомството.

— Предлагате десерт на непознат? Надявам се, че няма да ми се наложи да викам полиция.

Гамаш се напрегна. Дали човекът го бе разпознал? Нима това бе завоалирано послание? Но в бистрите сини очи на мъжа отсреща нямаше и капка лукавство, а на устните му играеше усмивка. Старецът се пресегна, разчупи луличката на две и подаде по-голямото парче на събеседника си. Онова със захарния пламък, най-хубавото и най-вкусното парче.

— Merci, vous êtes très gentil. — „Благодаря, много сте мил“, каза мъжът.

— C’est moi qui vous remercie. — „Аз трябва да ви благодаря“, отвърна Гамаш. Това бе традиционна, но не неискрена размяна на любезности между възпитани хора. Човекът говореше безупречен, изискан френски. Може би с лек акцент, но детективът си каза, че може просто така да му се е сторило, защото знаеше, че мъжът е англоезичен, а самият той бе франкофон.

Задъвкаха бонбоните и отново се зачетоха в книгите си. Хенри полегна кротко на пода, а когато наближи три и половина, библиотекарката Уини мина да включи осветлението. Слънцето вече залязваше над стените на града и над старата библиотека, скътана сред тях.

Гамаш си помисли как всичко това му прилича на матрьошка. Най-външното й лице беше Северна Америка, в нея бе сгушена Канада, а в Канада — Квебек. Какво имаше вътре в Квебек? Едно още по-миниатюрно присъствие: малката англоезична общност. А в нея?

В нея беше това място. Литературно-историческото дружество. То съдържаше потомците на някогашната Британска империя с техните летописи, мисли, спомени и символи. Без да поглежда към статуята над себе си, Гамаш знаеше кой е изобразен на нея. Тук бяха събрани техните лидери, техният език, тяхната култура и постиженията им — някои от които отдавна забравени или напълно непознати за франкофонското мнозинство отвъд тези стени, но поддържани живи между тях.