Луиза Пенни: Дългият път към дома

Поговориха си няколко минути, но не като тъст и зет, а като колеги. Като оцелели от едно и също крушение.

— Жан Ги изглежда все по-добре — каза Рен-Мари.

Усещаше аромата на ментовия чай на дъщеря си и чуваше пърхането на нощна пеперуда, която се блъскаше в лампата над верандата.

Двете жени се бяха преместили на предната тераса, като Ани се бе настанила на люлката, а Рен-Мари — на един от столовете. Пред тях се простираше село Трите бора. В някои от прозорците на къщите сияеха кехлибарени светлини, но повечето вече тънеха в мрак.

Жените разговаряха не като майка и дъщеря, а като корабокрушенци, които бяха плавали заедно на спасителен сал и най-сетне се бяха добрали до земя.

— Ходи при психотерапевта си — отвърна Ани — и на срещите на „Анонимните алкохолици“. Никога не пропуска. Май дори ги очаква с нетърпение, макар че едва ли някога би го признал. А татко?

— Прави си гимнастиката. Излизаме на дълги разходки. С всеки изминал ден успява да стигне по-далеч. Дори спомена, че смята да се захване с йога.

Ани се разсмя. Лицето и тялото й не биха били на място на парижки моден подиум, но се съчетаваха чудесно с вкусно похапване, четене на книги край камината и смях. Създадена бе от щастие и за щастие. Но на Ани Гамаш й бе отнело дълго време да открие щастието. И да му се довери.

Дори в този момент, в тихата лятна нощ, нещо в нея се боеше, че щастието може да й бъде отнето. Отново. От куршум или игла. От мъничка болкоуспокояваща таблетка, която причиняваше толкова много болка.

Ани се размърда неспокойно, но отпрати тази мисъл. След като през по-голямата част от живота си се бе вглеждала в хоризонта в търсене на опасности и заплахи, били те реални или въображаеми, накрая бе разбрала, че истинската заплаха за щастието й не е някаква точица в далечината. По-лошо от самата опасност бе да се оглеждаш за нея, да я търсиш, да я очакваш. И понякога дори сам да си я създадеш.

Баща й шеговито я бе укорявал, че живее в развалините на бъдещето си. Но един ден Ани се бе взряла дълбоко в очите му и бе осъзнала, че той не се шегува.

Предупреждава я.

Въпреки това й бе трудно да се отърси от стария си навик, особено сега, когато имаше какво да губи. И едва не бе изгубила всичко. Заради куршум. Игла. Мъничка таблетка.

Майка й също едва не бе изгубила всичко.

И двете бяха получавали онова телефонно обаждане посред нощ: „Ела бързо. Веднага. Преди да е станало прекалено късно“.

Не се бе стигнало до „прекалено късно“. За малко.

Баща й и Жан Ги можеше да се възстановят, но Ани не бе уверена, че двете с майка й някога ще успеят. Никога нямаше да забравят звъненето, онова звънене през нощта.

Но засега бяха в безопасност. На верандата. Ани погледна към светлия правоъгълник, който очертаваше рамката на прозореца на всекидневната. Там седяха баща й и Жан Ги. Също в безопасност.

Засега.

„Не — напомни си тя. — Не. Няма никаква опасност.“

Запита се кога ли най-после ще си повярва. Чудеше се дали и майка й си вярва.

— Представяш ли си как татко изпълнява „Слънчевия поздрав“ всяка сутрин насред селския площад?

Рен-Мари се разсмя. Най-забавното бе, че всъщност можеше да си го представи. Нямаше да е особено красива гледка, но във въображението си виждаше как Арман изпълнява йога позите.

— Наистина ли е по-добре? — попита Ани.

Както седеше на стола си, Рен-Мари се извърна, за да погледне към лампата над вратата на верандата. Допреди малко някаква нощна пеперуда леко пърхаше с криле край запалената крушка, но пляскането се бе учестило и бе станало почти френетично, докато в разгара на хладната вечер насекомото неистово се блъскаше в нагорещената лампа. Започваше да я изнервя.

Възрастната жена отново се обърна към дъщеря си. Разбираше въпроса й. Ани и сама виждаше, че баща й физически се подобрява. Но бе загрижена и за невидимото.

— Среща се с Мирна веднъж седмично — обясни Рен-Мари. — Помага му.

— С Мирна ли? — изненада се Ани. — С Мирна? — Посочи към „финансовия център“ на Трите бора, който се състоеше от смесения магазин, пекарната, бистрото и книжарницата за нови и употребявани книги.

Рен-Мари осъзна, че дъщеря й познаваше Мирна само като собственичка на книжарница. Всъщност знаеше всички селяни само като жители на Трите бора и не бе чувала нищо за живота им преди това. Ани нямаше представа, че едрата чернокожа жена, която продаваше книги втора употреба и помагаше на семейство Гамаш с градинарството, всъщност беше доктор Ландерс, пенсиониран психолог.