Луиза Пенни: Дългият път към дома

— А вие, сър? Щастлив ли сте?

— Да.

Нямаше нужда Бовоар да продължава да разпитва. През целия си професионален път се бе наслушал на толкова лъжи, че познаваше истината, когато я чуеше.

— Как се справя Изабел? — поинтересува се Гамаш.

— Изпълняващата длъжността главен инспектор? — усмихна се Жан Ги. Неговата подопечна бе поела поста началник на отдел „Убийства“ в Sûreté, макар всички да бяха очаквали, че Бовоар ще заеме мястото на началника им, когато той се пенсионира. Въпреки че случилото се трудно можеше да се определи като пенсиониране. Така звучеше твърде предсказуемо. Никой обаче не можеше да предскаже събитията, които доведоха до оставката на началника на отдел „Убийства“, след която той купи къща в толкова малко и забутано село, че го нямаше на картата.

— Изабел е добре.

— Имаш предвид ДОБРЕ-то на Рут Зардо? — попита Гамаш.

— Общо взето, да. Трябва й още малко и всичко ще се нареди. От вас се е учила, сър.

Рут бе озаглавила последната си издадена стихосбирка „Аз съм ДОБРЕ“. Само прочелите я разбираха, че ДОБРЕ е съкращение, което означава „дърта, отчаяна, безволева, разсипана егоистка“.

Изабел Пакост се обаждаше на Гамаш поне веднъж седмично и се срещаха за обяд в Монреал няколко пъти в месеца. Винаги далеч от централата на Sûreté, по настояване на Гамаш, който не искаше да уронва авторитета на новия главен инспектор.

Лакост имаше въпроси, на които само бившият й началник можеше да отговори. Понякога бяха от чисто процедурно естество, но често бяха по-сложни и човешки, породени от несигурност, от неувереност. И от нейните страхове.

Гамаш я изслушваше и понякога разказваше за собствените си преживявания. Успокояваше я, че чувствата й са съвсем естествени, нормални и основателни. Самият той бе изпитвал такива чувства почти всеки ден, докато работеше в Sûreté. Не се боеше, че не е на мястото си, но го тревожеше страхът. Когато звъннеше телефонът или някой почукаше на вратата на кабинета му, главен инспектор Гамаш се страхуваше, че случаят ще е на живот и смърт и той няма да успее да го разреши.

— Имам нов стажант, patron — споделила бе Изабел, докато обядваха в „Льо Пари“ няколко дни по-рано.

— Ah, oui?

— Млад полицай, току-що завършил академията. Казва се Адам Коен. Мисля, че го познавате.

— Merci, Изабел — с усмивка бе отвърнал Гамаш.

Младият мосю Коен бе скъсан при първия си опит да вземе изпитите за диплома от полицейската академия и бе отишъл да работи като пазач в затвора. Гамаш се бе запознал с него преди няколко месеца, когато почти всички останали бяха против тогавашния главен инспектор. Професионално. Лично. Имаше дори заплаха за живота му. Но Адам Коен го бе подкрепил. Не бе избягал, въпреки че имаше хиляди причини да го стори. Включително и за да спаси собствената си кожа.

Гамаш не го бе забравил. А когато кризата бе отминала, се бе свързал с началника на академията към Sûreté и бе помолил Коен да получи втори шанс — нещо, което рядко се случваше. После бе наставлявал младия човек. Окуражаваше го. И го аплодираше от дъното на залата по време на церемонията за дипломиране на випуска.

Гамаш бе помолил Изабел да поеме Коен. Образно казано, да го вземе под крилото си. Не можеше да си представи по-добър наставник за младежа.

— Агент Коен започна тази сутрин — бе разказала Лакост, докато загребваше с вилицата от салатата си с киноа, сирене фета и зрънца нар. — Извиках го в кабинета и му казах, че има четири изречения, които са пътят към мъдростта. Казах му, че ще ги изрека само веднъж и ще го оставя да си прецени как да ги прилага.

Арман Гамаш бе оставил вилицата в чинията и се бе заслушал.

— Не знам. Сгреших. Съжалявам. — Лакост изреждаше бавно и след всяко изречение вдигаше по един пръст, отброявайки.

— Нуждая се от помощ. — Някогашният й началник бе довършил с четвъртата фраза. Същите изречения, на които самият той бе научил младата Лакост преди много години. Същите, които бе рецитирал пред всеки новопостъпил полицай.

А сега, в дома си в Трите бора, отново изрече:

— Нуждая се от помощта ти, Жан Ги.

Бовоар застина, наостри уши и кимна отсечено.

— Клара дойде при мен тази сутрин. Има една… — Гамаш се поколеба, докато търсеше точната дума. — … Загадка.

Бовоар се наведе напред.

Клара и Мирна седяха една до друга на големите дървени градински столове в задния двор на художничката. Щурците и жабите пееха, а от време на време жените дочуваха прошумоляване в тъмните гори.