Луиза Пенни - Дългият път към дома

Представяла си бе как двамата седят на същите тези столове, оставили чашите с кафе върху отпечатаните на подлакътниците пръстени. Как хапват пухкави кроасани. Разговарят тихо. Сякаш нищо не се е случило.

Но през изминалата година се бяха случили много неща с Клара. Със селото. С приятелите им.

Сега обаче не й даваше мира мисълта какво се бе случило с Питър. Въпросът се бе настанил в главата й, след това бе превзел сърцето й, докато накрая я бе завладял напълно и тя бе станала негов заложник.

— Защо не каза нищо досега? — попита Мирна. Клара осъзнаваше, че въпросът не е критика. В него нямаше укор или осъждане. Мирна просто искаше да разбере.

— Отначало си помислих, че сигурно съм объркала датата. После се ядосах и си казах: „Майната му!“. Така минаха две седмици. И тогава…

Художничката вдигна ръце, сякаш се предаваше.

Мирна чакаше и отпиваше от чая. Познаваше приятелката си. Клара можеше да спре, да се поколебае или да се запъне. Но никога не се предаваше.

— Тогава ме хвана страх.

— От какво? — попита Мирна със спокоен тон.

— Не знам.

— Знаеш.

Настъпи дълго мълчание.

— Уплаших се — призна Клара накрая, — че може да е умрял.

Мирна изчака още. И още. Остави чашата си върху следите от други мокри чаши. И продължи да чака.

— И че може да не е — добави художничката. — Че може да не се е върнал у дома, защото не е искал.

— Salut — поздрави Ани, когато съпругът й се появи на верандата. Потупа с длан мястото до себе си на градинската люлка.

— Сега не мога — рече Жан Ги, — но ми го запази. Ще се върна след няколко минути.

— Дотогава ще съм си легнала.

Бовоар понечи да каже нещо, но си спомни къде се намират и кой е наблизо.

— Излизате ли? — попита Рен-Мари съпруга си. Арман обви ръка около кръста й, когато тя стана от стола.

— За кратко.

— Ще оставя запалена свещ на прозореца — каза възрастната жена и видя усмивката на лицето му.

Изпрати с поглед Арман и зет си, които се отправиха към отсрещния край на селския площад. Първо си помисли, че отиват в бистрото за по питие преди лягане, но после забеляза, че завиват надясно. Към светлината, която струеше от къщичката на Клара.

Рен-Мари чу как потропват на входната й врата. Тихо, тихо, но настоятелно.

— Казал си му?

Клара отмести очи от Гамаш към Жан Ги.

Изглеждаше бясна. По бузите й бяха избили петна, сякаш се бе пльоснала по лице в палитрата си с бои. Маджента, примесена с лилав диоксазин, който пълзеше от шията й нагоре.

— Беше лично. Споделих ти нещо лично.

— Помоли ме да ти помогна, Клара — отвърна Гамаш.

— Не е вярно. Даже ти казах да не ми помагаш. Сама ще се погрижа. Животът си е мой, проблемът си е мой, а не твой. Да не си мислиш, че всяка девойка е в беда? Да не би да съм се превърнала просто в проблем, който трябва да бъде решен? Слабачка, която трябва да бъде спасена? Така ли е? Великият мъж се намесва, за да оправи нещата. Дошъл си, за да ми кажеш да не занимавам хубавата си главица с това, така ли?

Дори Мирна се ококори, когато чу въпросното описание на главата на Клара.

— Чакайте малко… — намеси се Бовоар, а лицето му пламна в ализарин, но Гамаш постави едрата си длан върху ръката на по-младия мъж.

— Не, вие чакайте — сопна се Клара и почти се нахвърли върху Бовоар. Мирна обаче хвана ръката й нежно, но решително.

— Съжалявам, ако съм разбрал погрешно — извини се Гамаш и изглеждаше искрен. — Когато разговаряхме тази сутрин, останах с впечатлението, че искаш да ти помогна. Защо иначе би дошла при мен?

Ето. Това беше простата истина.

Арман Гамаш беше приятел на Клара. Но Рен-Мари й бе по-близка приятелка. Другите селяни й бяха приятели от по-дълго време. Мирна беше най-добрата й приятелка.

Защо тогава всяка сутрин бе ходила до онази пейка и бе сядала до Гамаш? Защо накрая бе свалила бремето от плещите си и бе споделила какво я тревожи? С него.

— Е, заблудил си се — отсече Клара, а пурпурният цвят плъзна нагоре по скалпа й. — Ако ви е скучно тук, господин главен инспектор, вървете при някой друг да се месите в личния му живот.

Дори Бовоар зяпна и за момент бе толкова стъписан, че остана безмълвен. Но после думите избликнаха от устата му:

— Скучно? Скучно? Имате ли представа какво ви предлага? От какво е готов да се откаже? Ама че егоистична…

— Жан Ги! Достатъчно.

Четиримата замълчаха, но продължиха да се гледат възмутено.

— Съжалявам — повтори Гамаш и леко се поклони на Клара. — Сгреших. Жан Ги.