Луиза Пенни: Дългият път към дома

Отвъд тези шумове река Бела Бела бълбукаше по пътя си от планините, минаваше покрай селото и продължаваше нататък. Отиваше си у дома, но никак не бързаше.

— Проявих търпение — обади се Мирна. — Но вече трябва да ми кажеш какво се е случило.

Дори в тъмнината книжарката можеше да се досети какво бе изражението на Клара, когато приятелката й се обърна към нея:

— Търпение? Изминал е едва час, откакто си тръгнахме от събирането.

— Добре де, „търпение“ може би не е правилната дума. Притеснена съм. И то не от тази вечер. Защо отиваш и сядаш на пейката до Арман всяка сутрин? Какво се случи между вас днес? Буквално избяга от него.

— Забелязала си?

— За бога, Клара, пейката е на върха на хълма над Трите бора. Със същия успех можеше да седиш и върху неонова табела.

— Не съм се опитвала да се скрия.

— Значи ти се е получило. — Мирна смекчи тона си. — Можеш ли да ми разкажеш?

— Можеш ли да се досетиш?

Мирна извъртя цялото си тяло така, че да е с лице към събеседничката си.

Клара все още имаше боя в рошавата си коса, и то не просто фини пръски, с каквито би се сдобила, ако бе боядисвала стена или таван. Ивици охра и кадмиевожълто тук-там покриваха кичурите й. Отпечатък от пръст в цвят сиена печена се открояваше на шията й като синина.

Клара Мороу рисуваше портрети. И междувременно често успяваше да изрисува и себе си.

На път към задния двор на къщата Мирна бе надникнала в ателието на Клара и бе зърнала последната й картина, поставена на статив. Призрачно лице едва се мержелееше върху платното — трудно бе да се каже дали се появяваше, или изчезваше.

Мирна бе изумена от портретите, които рисуваше нейната приятелка. На пръв поглед бяха просто пресъздадени върху платното образи. Хубави. Разпознаваеми. Обикновени. Но… ако прекараше достатъчно дълго време пред картината, ако позволеше на представите си да отлетят, ако свалеше гарда и оставеше преценката й да се стопи, тогава се появяваше един друг портрет.

Всъщност Клара Мороу не рисуваше лица, а емоции и чувства, скрити, замаскирани, заключени и потулени зад приятна външност.

Произведенията й спираха дъха на Мирна. Но за първи път й се случваше някоя картина на Клара да я уплаши.

— Питър — промълви тъмнокожата жена в хладния нощен въздух.

Разбрала бе, че и разговорът, и призрачният портрет имаха обща тема — Питър Мороу. Съпругът на Клара.

Художничката кимна.

— Не се върна у дома.

— Е, и? Какъв е проблемът? — учуди се Жан Ги. — Нали Клара и Питър се разделиха?

— Да, преди година — потвърди Гамаш. — Клара го помоли да си тръгне.

— Спомням си. Тогава защо го е чакала да се прибере?

— Обещали са си. Уговорили се една година да няма никакъв контакт помежду им, но точно на годишнината от заминаването си Питър е трябвало да се върне, за да преценят как да продължат нататък.

Бовоар се облегна назад в креслото и кръстоса крака. Несъзнателно копираше позата на мъжа срещу себе си.

Замисли се за онова, което Гамаш бе казал току-що, и заключи:

— Но Питър не се е върнал.

— Чаках.

Клара държеше керамичната чаша, която вече не беше гореща, но все пак бе достатъчно топла, за да е приятна и успокояваща. Вечерта бе хладна и тиха, а от чашата се носеше ароматът на чай от лайка. Макар да не виждаше Мирна до себе си, Клара усещаше присъствието й. И вдъхваше благия мирис на ментов чай.

Мирна пък бе достатъчно благоразумна, за да замълчи.

— Годишнината всъщност беше преди няколко седмици — продължи художничката. — Купих бутилка вино и две пържоли от мосю Беливо. Приготвих от онази салата с рукола, портокал и козе сирене, която Питър обича. Запалих въглените в барбекюто. И зачаках.

Не спомена, че за сутринта бе купила и кроасани от пекарната на Сара. За всеки случай.

Сега се чувстваше като глупачка. Представяла си бе как съпругът й пристига и в момента, в който я вижда, я грабва в прегръдките си. Дори в най-мелодраматичните си моменти го бе виждала как избухва в сълзи и я моли да му прости, че е бил такъв гадняр.

Разбира се, нейното поведение щеше да бъде хладно и сдържано. Любезно, но нищо повече.

В интерес на истината Клара винаги се бе чувствала като героиня на Биатрикс Потър в познатата прегръдка на Питър. Госпожа Тиги-Мигъл в нейната смешна малка къщурка. В обятията на мъжа си се чувстваше защитена. Чувстваше, че там й е мястото.

Но животът й с него се бе оказал измислена приказка, просто илюзия. Въпреки това, под влиянието на моментна слабост, самозаблуда или надежда, бе купила кроасаните. За всеки случай, ако вечерята премине в закуска. Ако нищо не се е променило. Или всичко се е променило. Ако Питър се е променил и вече не е такова merde.