Джон Брейн - Път към висшето общество

По-късно между другите неща научих никога да не купувам евтини шлифери, да не износвам дълго шапката и да не подбирам прекалено дрехите си по размер и цвят. Все пак онази сутрин преди десет години видът ми беше доста добър; не бях почнал още да добивам тлъстините на средната възраст и — все едно дали това ще прозвучи сантиментално, или не бях пълен с енергия и не изпитал разочарования, а това си струваше повече от шлифера, шапката и униформения костюм. Снощи намерих една моя снимка, правена наскоро след заселването ми в Уорли. Косата — зализана, яката — не по мярка и възелът на връзката — забоден с отвратителна игла във форма на кинжал — прекалено малък. Но това няма значение. Защото лицето не е невинно, а непривикнало. Искам да кажа, непривикнало със секса, с парите, с печеленето на приятели, с въздействието над хората, още неомърсено от калта, която човек е принуден да прегази, за да вземе това, което иска.

Това бе лицето, което мисис Томпсън видя. Бях уредил въпроса с квартирата чрез обявление в „Уорли куриър“ и още не я бях зърнал. Но дори без кафявото палто и броя на „Куин“, по които бе казала, че ще я позная, аз веднага разбрах, че е тя: беше точно такава, каквато си я представях от дебелата, бяла, ръчно обработена хартия за писма и почти печатния почерк с гръцко „е“.

Тя чакаше до вратата, където проверяваха билетите. Дадох билета си и се обърнах към нея.

— Мисис Томпсън?

Тя се усмихна. Имаше бледо, спокойно лице и тъмна коса, започнала да посивява. Може би усмивката й беше резултат на дълга практика; едва помръдна устни. Усмивката се излъчваше от очите — израз на приятелско благоразположение, а не обикновена светска гримаса.

— Вие сте Джо Лемптън — каза тя. — Надявам се пътуването ви да е било приятно. — Тя ме загледа със смущаващо упорство. Изведнъж се сетих, че би трябвало да подам ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас — казах и искрено вярвах в думите си. Тя имаше хладни, сухи ръце, отвърна ми със силно ръкостискане. Излязохме по един покрит мост — отдолу мина влак и го разтресе, — после през дълъг подземен проход, където всичко отекваше. По гарите винаги се чувствувам затворен, загубен и за миг се почувствувах потиснат, а бръмченето в главата ми се превърна в болка.

Когато излязохме навън, ми стана по-добре; дъждът едва ръмеше и въздухът беше пресен и чист, с тази особена миризма, която напомня топъл хляб с масло и означава, че полето е наблизо. Гарата беше сред източния квартал на Уорли. Човек оставаше с впечатление, че цялата индустрия на града е натъпкана само на едно място. По-късно открих, че това деление е постоянна практика на градския съвет; ако някой иска да построи фабрика в Уорли, трябва да строи в източната част или изобщо да не строи.

— Това не е най-красивият квартал на Уорли — каза мисис Томпсън, като обгърна с жест на ръката си една голяма фабрика, една гостилничка за пържена риба и картофи и някакъв търговски хотел с много лош вид. — Около гарите е винаги така, макар че не знам защо. Седрик има своя теория по въпроса. Но знаете ли, това понякога разкрива свое очарование. Зад хотела има истински лабиринт от улици…

— Далече ли е до „Игъл роуд“ 3 3 Игъл роуд — „Улица на орлите“. — Б.пр. ? — попитах аз. — Бихме могли да вземем такси.

В двора на гарата стояха шест-седем таксита, а шофьорите сякаш бяха замръзнали пред кормилата.

— Това е добра идея — съгласи се тя — Съчувствувам на бедните хорица! — Тя се засмя. — Никога не съм виждала поне едно от тези таксита в движение; просто чакат тука ден след ден, година след година за някой клиент, който никога не идва. Чудя се как преживяват.

Докато бяхме в таксито, тя отново ме огледа продължително. Нейният поглед беше изпитателен, но не ме поставяше в неудобно положение, също тъй хладен и сух и също тъй приятелски и твърд като ръкостискането й. Имах чувството, че съм издържал изпит.

— Ще ви наричам мистър Лемптън, ако искате — рече тя, — но бих предпочела да ви викам Джо. — Говореше без следа от неудобство или кокетство; държанието й даваше да се разбере, че този въпрос за нея е решен. — А моето име е Джоан — прибавя тя.

— Чудесно, Джоан — отвърнах аз. От този миг нататък употребявах само малкото й име; въпреки че, колкото и да е чудно, винаги си мислех за нея като за мис Томпсън.

— Това е „Сент Клер роуд“ — каза тя, когато таксито зави по един стръмен хълм. — Ние живеем на Върха. Само че в Уорли Върхът винаги е с главно „В“. Моят мъж и за това си има теория.