Джон Брейн - Път към висшето общество

Забелязах, че говори правилно, имаше нисък, ясен глас без пресилените йоркширски гласни, както и без произношението на областите край Лондон, където говорят, сякаш имат сливи в устата. Имах късмет и мислено се поздравих — много лесно би могла да бъде обикновена хазяйка, да мирише на сода за пране и на бакпулвер, а квартирата ми да е някоя от тези прашни къщици край гарата — с една дума, да попадна от един Дафтън в друг. А вместо това отивах на Върха, в свят, който дори от първия кратък досег ме изпълваше с възбуда — големи къщи със собствени асфалтирани алеи, овощни градини и подстригани живи плетове, подготвително училище, в което скоро момчетата щяха да се върнат от пътуванията си из Британската империя, Бразилия, Индия или поне от някой стар замък в Корнуол, скъпи коли — „Бентли“, „Лагонд“, „Даймлер“, „Ягуар“, — паркирани навсякъде, нещо подобно на показен материал, като че самият квартал ги бе разхвърлял безразборно, за да докаже богатството си; и над всичко това вятърът, който идваше от ливадите и горите по далечния хоризонт.

Най-силно впечатление ми направи „Сайпрес авеню“ 4 4 Сайпрес авеню — „Булевардът на кипарисите“. — Б.пр. . Беше широк, прав и ограден с кипариси. Улицата, на която живеех в Дафтън, се наричаше „Оук кресънт“; тя не извиваше нито на сантиметър и край нея нямаше дори храсти. В този миг „Сайпрес авеню“ стана символ на Уорли — струваше ми се, че досега цял живот съм ял талаш, а съм го мислил за хляб.

Мисис Томпсън сложи ръка на коляното ми. Долових дъх на одеколон от най-добро качество — сдържан и стерилен.

— Стигнахме в къщи, Джо — каза тя. Къщата беше долепена с обща стена до друга; тайно се бях надявал, че няма да е така. Но размерът й беше приличен, беше построена от скъп на вид варовик и имаше гараж. Новата боя блестеше, а поляната приличаше на кадифена; това бе къща, за която винаги са се грижили внимателно. С изключение на гаража, колкото и да беше чудно. Неговата мазилка се лющеше и прозорците му бяха изпочупени.

— Седрик го употребява като склад за своите боклуци — уведоми ме мисис Томпсън. Тя притежаваше свръхестествената способност да отговаря на въпроси, които човек не е задал. — Трябва да се погрижим и за него, но все не ни остава време. Махнахме колата, когато Морис умря. Тя всъщност беше негова; не ни даваше сърце да я караме след това.

Тя отвори вратата.

— Във войската ли беше? — попитах аз.

— Да, в авиацията. Умря при глупава катастрофа в Канада. Едва беше навършил двадесет и една година.

Холът миришеше на восък и плодове, а върху малка дъбова маса стоеше медна ваза с мимози. По кремаво боядисаната стена виждах лекото отражение на мимозата и вазата, жълто и почти златно; изглеждаше твърде хубаво, за да бъде истинско, също като илюстрация от списанието „Къщи и градини“.

Помогнах на мисис Томпсън да си свали палтото. За жена поне на четиридесет и пет години, прецених, че имаше хубава фигура с тънка талия, без склонност към надебеляване или слабеене. Лесно беше да си я представи човек на млади години, въпреки че не правеше опити да скрие възрастта си. Гледах я обаче без ни най-малък намек за пожелаване; и след това никога не съм пожелавал да се любя с мисис Томпсън, макар че, откровено казано, при случай не бих отказал.

Тя отново ме погледна със своя особен, упорит поглед.

— Много приличате на него — прошепна тя. След това се изпъчи, сякаш се опомни. — Съжалявам, Джо. Забравям задълженията си. Ще ви покажа стаята.

Стаята ми на „Игъл роуд“ беше моята първа стая в истинския смисъл на думата. Нямам пред вид стаичката в сержантското помещение на Фринтън Басет, тази стаичка употребявах само за спане, пък и винаги имах чувството, че тя е обезличена от големия брой мои предшественици, живели там, поели да ги преместят в друга база или да загинат. Нямам пред вид и стаята си у леля Емили; тя беше само спалня. Сигурно можех да купя за нея някои мебели и да инсталирам електрическо отопление, но нито чичо, нито леля щяха да разберат такова желание за самостоятелност. За тях спалнята беше стая с железен креват, дюшек, пълен с дреб, както в моя случай, гардероб, дървен стол с облегалка и нейното единствено предназначение бе да се спи в нея. Човек пишеше, четеше, разговаряше и слушаше радио във всекидневната. Сякаш названията на стаите трябваше да се разбират буквално. Сега, следвайки мисис Томпсън в моята стая, навлизах в друг свят.

— Чудесна е — рекох и почувствувах колко неизразителни са думите ми, а в същото време не исках да покажа, че ми е направила твърде силно впечатление; най-сетне досега не бях живял в бордей! Огледах я с недоверчив възторг: тапети с отвесни бежови и сребърни черти, прозорец в ниша, който продължаваше почти по цялата дължина на стаята, с подходящи възглавници край него, легло диван, което наистина приличаше на диван, а не на легло, което на дневна светлина потискащо да напомня за спане и болест, две кресла, тоалетно шкафче, гардероб и писалище — всичките от едно и също светло дърво. Върху боядисаната в кремаво библиотечка имаше ваза с анемони, а в камината гореше огън, който разпространяваше възкисел аромат и едва-едва напомняше лъх на цветя — познат аромат, който не можех да определя точно.