Сибин Майналовски: Пътят към Ада

Пътят беше безкраен. Хипнотизиращата прекъсната осова линия сочеше към хоризонта едва ли не обвинително. В далечината дългите бели тирета постепенно се скъсяваха и се превръщаха в точки, така че имах усещането, че се разхождам по огромна радиограма, върху която с Морзова азбука е изписан един безкраен SOS.

Тътрех се по този път вече 17 дена. Спирах само когато встрани от странното платно мярках кладенец, чешма или просто дърво, под което да си отдъхна поне малко от жегата. Все още пътят не ме беше извел никъде. Нямаше нито километрични стълбчета, нито табели, нито стрелки… само докарващата ме понякога до лудост осова линия, положена върху гарвановочерния и гладък като мисъл асфалт Бог знае от кого… и защо. В началото таях надежда, че все някога покрай мен ще мине някой — я пътник с прашни и окъсани дрехи като мен, я каруца, файтон, автомобил или глайдер… Въобще някой, когото да мога да спра и да попитам къде съм.

Всъщност въобще нямах причина да се оплаквам, че не знам къде ме е запратило отчаяното ми заклинание. Даже имах късмет, че въобще бях жив, понеже не един и двама Магове бяха загинали почти по същия начин: натикани във вътрешността на скала, на свръхнова звезда, на дъното на океана и така нататък. Аз поне бях на горе-долу безопасно място. Наоколо не се виждаха хора, които евентуално да ме заколят, обесят, гръмнат или нещо от този род. След могъщата експлозия на първична магия в неконтролируем вид, която бях предизвикал, едва ли не и дете би могло да ме нарани. Слава Богу, че ми бе останала около една стотна от силите — точно толкова, колкото да не умра от глад и жажда. Понеже, съгласете се, че би било тъпо да умреш от глад, след като си живял 7000 години и си надживял един куп опити за убийство, смъртоносни съвпадения или просто досадни грешки.

Само ако можех да открия мястото, където се намираше тукашната проекция на „Зелената котка“! Тогава без особени усилия щях да успея да се върна у дома. Нямаше да се наложи да използвам магията си, останала в доста оскъдни количества. Само че наоколо нямаше и помен от жива душа, когото бих могъл да попитам дали е чувал някога за кръчма с подобно име и къде евентуално бих могъл да я намеря.

Въздъхнах и продължих да се тътря по пътя. Черната ми роба вече приличаше на парцал за бърсане на прах. Очите ми вече смъдяха от постоянното взиране напред и напред и напред… Въпреки това обаче гледах да ги държа постоянно отворени, тъй като щом ги затворех, пред тях незабавно изникваше образът на момичето, малкото момиче, в което се бях влюбил.

Арлиантара.

Моята дъщеря.

Е, всъщност не ми беше истинска дъщеря. За всички 7000 години (и малко отгоре), през които бях живял, не бях срещал нито една жена, към която да изпитам толкова силно чувство, че да поискам да имам деца от нея. Арлиантара беше малко бездомно елфче с явни, но не съвсем очебийни черти, които свидетелстваха ненатрапчиво за евентуални тролски корени в нея. Най-вероятно тя бе захвърлена от майка си (поредната безмозъчна елфическа русокоса празноглавка, поискала да опита секс с някоя от Забранените Раси). Не знам. Тя никога не поиска да говорим на тази тема.

Намерих я съвсем случайно в един от световете, през които ми се случи да премина. Беше толкова отдавна, че не помня нито къде, нито кога се бе случило това. Тогава тя беше едва на стотина години — малко и беззащитно същество, откъснато насила от живота и натикано сред глухата пустош на един съвършено непознат свят. Съжалих я и я взех със себе си. Нарекох я Арлиантара — на езика на едно отдавна загинало племе нощни елфи това значеше „Дъщеря на Светлината и Мрака“.

Някак си неусетно тя порасна. Съвсем случайно веднъж, докато се обличахме, за да отидем да изпием по едно с колегите-магове от Западния Тракт, я погледнах с друго око и останах изумен. Бяха минали 300–400 години и малкото сиво дете се бе превърнало в ослепителна красавица. Тялото й беше с изумителни пропорции, способно да накара дори гонтийски пастир да ахне с възхищение и да я пожелае неистово. Косата й приличаше на леко докоснато от слънцето злато, гъста и дълга, свободно падаща върху изящните й рамене. А очите й… Не бих заменил дори най-редкия скъпоценен камък за един неин поглед, та дори и да траеше една секунда.

И така се влюбих в нея.

Но естествено не й казах. Тя беше толкова свикнала с мен, че наистина ме приемаше като свой баща, дори ми казваше и „татко“. Ако й кажех „Обичам те“, вероятно щеше да се изсмее и да реши, че това е поредната ми шега. Освен това тя нямаше още 600 години (както знаете, при безкрайно живеещите елфи това е възрастта на пълнолетието), а аз бях над десет пъти по-стар от нея.