Сибин Майналовски: Черните рози

Когато на монитора най-накрая се появи надписът „Копирането приключи“, с рязък удар изкарах компактдиска отвътре, хвърлих го на леглото и се протегнах така, че костите ми изпукаха. Не помнех от колко денонощия стоях пред скапания компютър, но съдейки по схванатото ми тяло, явно бяха повече от две. Пък и на кого му пука бройката: важното е, че свърших. След не повече от час щях да се разходя до офиса, да хвърля диска, в който бях успял да вкарам усилията на цялата фирма, и да прибера парите. Останалото се знаеше: седмица лудо пиене, за да прогоня от мозъка си и последните капчици умора, сън, напрежение и така нататък, а след това месец почивка. През това време подчинените ми щяха да бачкат вместо мен. По дяволите, нали затова им плащах.

Хич не ми се искаше да правя това, което щях да сторя след миг, но се налагаше. Станах. Коленете и гърбът ми, свикнали да стоят превити, веднага запротестираха. По навик щях да повикам жена си, но навреме се усетих и затворих уста… може би прекалено рязко за човек, когото не го е грижа за развода му, понеже все пак от паметната дата бяха минали месеци. Пък и, в крайна сметка, нямаше смисъл да се ядосвам за нещо, което стана два дни преди самият аз да предприема решителната стъпка.

Притворих очи и отново си припомних подробностите от онази вечер. Бях като изпаднал в транс и сякаш отново се върнах във времето. След като се разведох, много пъти се чудех коя ли беше причината да намразя жената до себе си — винаги си отговарях по един и същи начин и никога не успях да си наложа да приема отговора.

Отърсих се от мрачните мисли и станах. Трябваше да оставя диска във фирмата. Набързо се облякох и излязох.

След като свърших с работата, тръгнах на пръв поглед безцелно по улиците. Бях като дрогиран. Винаги се чувствах така, когато приключех с поредната задача. Банковата ми сметка вече бе набъбнала с петцифрено число, рекламодателите бяха останали доволни, в близкия месец и нещо нямаше и да докосна компютър… С две думи, чувствах се прекрасно.

Както винаги, се опомних едва когато стигнах до пощата, четири години подред всеки Божи ден правех едно и също — идвах дотук, отивах до гишето за колети, показвах личната си карта, получавах ръчно направена картонена кутия, която винаги изглеждаше по един и същи начин, излизах навън и без да поглеждам какво има вътре, я хвърлях в близкия контейнер за смет. Нямаше смисъл да я отварям, понеже знаех, че вътре ще открия току-що откъсната роза, чиито черни като лятна вечер листенца още са обсипани с капчици роса.

Не знам какво обаче ме подтикна този път да наруша ритуала си. Когато получих кутията, излязох навън, седнах в едно закътано кафене, поръчах си двойна водка без разредител (сервитьорката ме изгледа странно, но след като видя зачервените ми, възпалени от взирането в монитора очи, реши, че явно ми се полага миг пиянство и не започна да спори с мен), запалих цигара и дълго се взирах в прекрасната роза, която сякаш питаше: „Не се ли умори да бъдеш жесток?“…

Анджела. Не можех да си спомня кога за последен път бях мислил спокойно за нея. Винаги гледах да прогоня името й от съзнанието си подобно на спомен за някакъв смъртен грях, оскърбление или елементарна обида. И ето че днес я допусках до мислите си… Усещането бе, сякаш не бях пушил от дълго време и изведнъж запалвах цигара, и то доста силна и ароматна: главата ми се завъртя, тялото ми олекна, а гърлото ми пресъхна като от силна жажда.

Бяхме се запознали преди четири години. Тя беше продавачка в обикновен магазин за козметика, в който бях слязъл да си купувам афтър-шейв. По онова време още не бях толкова известен: току-що бях напуснал работа и бях основал собствена фирма — прословутата „S systems“, която доста по-късно щеше да бъде определена от „Ню Йорк Таймс“ като третата в света след „Майкрософт“ и „Сън“. По-нататък неведнъж щях да си мечтая за подобно тихо и незабележимо съществуване — без интервюта в пресата, без денонощно висене пред компютъра в изпълнение на поредната поръчка с шестцифрен хонорар и така нататък. Да, ама не.

Спомням си, че тогава се разприказвахме за някаква глупост, в резултат на което се разбрахме да я взема след работа. На втората седмица вече бях убеден, че искам да се оженя именно за нея. Мислех си, че и тя изпитва нещо подобно.

Една нейна приятелка обаче успя да ни скара. Не знам от злоба ли или от чисто женски стремеж за завоюване на чужд мъж за собствено удовлетворение и себедоказване, но го направи. Успя да ме убеди, че Анджела ми изневерява. Бях като гръмнат. Спомням си, че се бях затворил в офиса си с няколко бутилки водка, пиех като съдран, плачех и не вдигах мобилния си телефон, който в прекия смисъл загря от звънене. Сега разбирах, че е била тя — искала е да се видим, да разсеем заблужденията, да се разберем по човешки…