Сибин Майналовски - Фарът

Нямах никаква представа къде се намирам. Очите ми постоянно обикаляха заснеженото поле, чиято девствена белота се нарушаваше само от черните петънца на накацалите гарвани, които с лъскавите си черни пера приличаха на сатанински свещеници, дошли да отслужат черната си меса на проклятията и сквернословията. Откакто бях изникнал по средата на огромно бяло пространство, те не бяха престанали да грачат нито за секунда.

Впрочем, откъде бях толкова сигурен какво точно означава „секунда“? Паметта ми представляваше едно огромно бяло петно, също като покритото със сняг поле. Лошото беше, че гарваните ги нямаше. Не помнех нито кой съм, нито защо съм тук, нито откога съм тук… въобще нищо. Струваше ми се, че съм дошъл тук съвсем скоро, но със същия успех можех да твърдя, че съм висял с години. Преди да умра…

А, ето нещо, което си спомних. Помня, че след като се разделихме с Гери, се прибрах у дома, изкъпах се, облякох обичайния си набор дрехи (дънки, раздърпана тениска, кърпа на косата и така нататък) и с едно чисто ново ножче „Gillette“ накълцах вените и на двете си ръце, и то така, че и най-добрият хирург не би могъл да ги закърпи за по-малко от десетина години…

Хм. А сега де! Коя пък беше Гери? Сигурно съм я обичал прекалено много, за да направя подобно нещо… Както и да е. Сигурно щях да си спомня впоследствие. Засега имаше други, по-сериозни спомени, за които трябваше да се боря с нокти и зъби. Като например този — кой бях в действителност.

Само че едва ли щях да си припомня нещо, ако просто висях така и нищо не правех. Реших да тръгна нанякъде. Минах покрай гарваните, които въобще не се стреснаха, а продължиха да грачат в захлас, и закрачих (напред? наляво? надясно?) смело през преспите. След (минута? час? година?) известно време полето свърши. Пред очите ми блесна вода — много, страшно много вода, докъдето стигаше погледът ми, всичко беше покрито с вода… (океан?) …а, да, точно така — океан. Огледах се и забелязах на хоризонта вдясно от мен дълъг вълнолом, в края на който се извисяваше фар. Реших да се разходя дотам — в края на краищата така и така нямах какво да правя, а и това беше единственото човешко нещо сред цялата нечовешка пустош.

Оказа се, че фарът съвсем не е чак толкова далеч, колкото изглеждаше. Открих, че вратата му не е заключена. Бутнах я и се заизкачвах по масивните каменни стъпала, полуразядени от солта и влагата.

Когато стълбите свършиха, видях една толкова малка вратичка, че трябваше да се свия почти на две, за да мога да мина през нея. В ниската килия, която бе зад вратата, нямаше никой. Единственото обзавеждане бяха ниското легло от грубо издялани трупи в ъгъла, малката масичка в центъра на стаята и масивният светилник върху нея. На стената бе окачена скица с въглен, изобразяваща младо момиче с тъмноруса коса и сивозелени очи.

Не ме питайте как съм видял цветове в чернобялата рисунка. Просто разбрах.

Не можех да откъсна поглед от очите на жената. Бяха дълбоки и тъжни, сякаш току-що беше научила за смъртта на свой близък…

— Позна ли я? — обади се някой зад гърба ми. Подскочих от изненада. Въобще не бях чул стъпки. Извърнах се рязко и впих поглед в стареца, облечен в снежнобяла роба, изникнал така внезапно зад мен. Изглеждаше направо древен.

— Най-накрая се появи — продължи той, без да изчака отговора на въпроса, който беше задал. — Вече бях започнал да се отчайвам, да ти кажа честно. От 7000 години чакам някой да дойде и да ме смени, само че във вашия свят явно истинските хора са голяма рядкост…

— Какво искаш да кажеш?!

— Ами… просто че съм те чакал 7000 години. Мисля, че ти го казах вече…

— Чакай малко. Допреди известно време аз и представа си нямах, че ще се озова тук, а ти си ме чакал???

— Е, честно казано, не знаех, че ще дойдеш именно ти… въпреки че подозирах нещо такова. От доста време следях живота ти и имах странното предчувствие, че ще се срещнем на живо.

— Ти знаеш кой съм? Доста странно, като се има предвид, че и аз самият се чудя!

— Не се и съмнявам в това. Ти още приживе се чудеше и се луташе между това, което си, и това, което другите искаха да видят в тебе.

Старецът се приближи до мен и сложи ръка върху челото ми. В главата ми сякаш избухна експлозия. Изведнъж паметта ми започна лека-полека да се избистря — като прилив, който бавно, но сигурно залива едно по едно стъпалата на фара…

— Ти си Саймън Блекмор, някога много добър журналист, печелил на три пъти наградата „Пулицър“… докато не срещна жената, която е на тази рисунка — звучеше сякаш вътре в главата ми и същевременно от хиляди километри разстояние гласът на стареца. И странното бе, че думите му изпреварваха със стотни от секундата образите, които изникваха в главата ми. — Преди три дена тя реши да изпробва чувствата ти и ти заяви, че не иска да се виждате вече. Ти, като последния глупак, се прибра у вас и си наряза вените. Докторите се мъчиха да те спасят цели 80 часа, но не успяха. А Гери през цялото време седеше до главата ти…