Беки Чеймбърс - Дългият път към една малка ядосана планета

Именно това ѝ бе помогнало да проумее точно колко далеч от Слънчевата система се намира — менажерията от сапиенси, които стояха до нея на опашката за билети. Светът, от който произлизаше, беше доста космополитен, но с изключение на дипломатите и корпоративните делегати, които се срещаха тук-там, на Марс не се забелязваха почти никакви не-човеци. Тази тераформирана скала, обитавана от най-малко влиятелния вид в НГ, далеч не беше популярна дестинация за пътуване или заселване. Професор Селим я беше предупредил да вземе предвид, че изучаването на теорията за междувидовото общуване е много различно от това да трябва да говори с други сапиенси на живо, но тя така и не беше проумяла съвета му напълно, докато не се озова заобиколена от масивни биоскафандри и чифтове крака, които не се нуждаеха от обувки. Беше ѝ нервно дори по време на разговора с хармагианеиа, който обслужваше гишето за билети. Знаеше, че владее ханто отлично (поне като за човек), но вече не се намираше в безопасната, сигурна езикова лаборатория на университета. Тук нямаше кой да поправя меко грешките ѝ и да ѝ прощава, когато неволно допусне някакъв социален гаф. Сега беше сама — и за да си осигури кредити в сметката и легло под гърба, трябваше да започне да изпълнява задълженията, които бе обещала, че може да изпълнява, пред капитан Сантосо.

Нищо работа, нали така?

Не за пръв път, тя усети как една ледена ръка стиска стомаха ѝ в юмрук. Никога преди не ѝ се беше налагало да се притеснява за кредитите или за покрива над главата си. Но след като изгори всички мостове зад гърба си, а последните ѝ спестявания започнаха да привършват, вече нямаше място за грешки. Цената, която трябваше да заплати, за да започне живота си наново, беше липсата на опора, която да я спаси, ако ги допусне.

„Моля те“ — помисли си тя. — „Моля те, недей да се издънваш.“

— Започваме заход към кораба, Розмари — изчурулика бордовият компютър на космокапсулата. — Имаш ли нужда от още нещо, преди да започна процедурата по скачването с люка?

— Тоалетна и един сандвич — каза Розмари.

— Извинявай, Розмари, не успях да обработя данните от молбата ти. Би ли я повторила?

— Нищо не ми трябва.

— Добре, Розмари. Ще отворя щорите. Желателно е да затвориш очи, за да им дадеш време да се приспособят към външните източници на светлина.

Розмари послушно затвори очи, докато щорите изтракаха и се отвориха, но през клепачите ѝ не проникна никаква светлина. Отвори очи и видя, че единственият забележим източник на светлина идва от вътрешността на самата космокапсула. Както и бе очаквала, през прозореца не се виждаше нищо, освен безкрайната празнота на космоса, обсипана с дребни, далечни звезди. Беше в откритата пустош.

Зачуди се колко е дебел корпусът на космокапсулата.

В следващия миг капсулата се обърна нагоре и Розмари закри очи с длан, за да ги предпази от ярката светлина, която внезапно се бе появила. Грееше от прозорците на най-грозния кораб, който някога беше виждала. Беше ъгловат, с изключение на един купол, който изпъкваше от задната част на корпуса като извит гръб. Личеше, че не е кораб, предназначен за капризни туристи. В него не се забелязваше нищо елегантно или привлекателно. Беше по-голям от транспортен кораб, но по-малък от товарен превозвач. Липсата на крила показваше, че корабът е бил построен в космоса и не е предназначен да навлиза в планетарна атмосфера. Към долната му част бе прикрепена една масивна, сложна машина от метал, с остри ръбове и редици остри шипове, насочени към един тънък, остър шпил. Розмари не разбираше особено от кораби, но поради разноцветните парчета на обшивката на корпуса предположи, че този е съшит от най-различни части, по всяка вероятност взети от множество други кораби. Доста очукан кораб. Стабилният му вид бе единственото, което вдъхваше доверие. Това бе кораб, който можеше да поеме немалко удари (и явно вече беше поел доста). Въпреки че корабите, на които бе свикнала да пътува, бяха доста по-приятни за окото, съзнанието, че между нея и необятната пустош на космоса ще има солидна, надеждна преграда, я успокояваше.

— „Пътешественик“, говори Космокапсула 36-А. Позволение за скачване с люка? — чу се откъм бордовия компютър.

— Космокапсула 36-А, говори „Пътешественика“ — отговори един женски глас с екзодиански акцент. Розмари забеляза меките гласни и характерното произношение, което сякаш беше прекалено правилно. ИИ 4 4 Изкуствен интелект — Б.пр. . — Моля за потвърждение на идентичността на пасажера.