Беки Чеймбърс - Дългият път към една малка ядосана планета

— Разбрано, „Пътешественик“. Изпращам информация за пасажера.

Последва кратка пауза.

— Потвърдено, Космокапсула 36-А. Имате разрешение за скачване.

Космокапсулата се приближи до едната стена на „Пътешественика“ като някакво морско животно, което отива при майка си, за да суче. Люкът на гърба на капсулата се прилепи към вдлъбнатия порт на „Пътешественика“. Розмари чу механичните звуци на скобите, които се захващаха в ключалките, а след това — съскането на въздуха, когато пръстенообразните уплътнители се разшириха.

Вратата на люка се плъзна нагоре. Розмари се изправи на крака със стон. Мускулите ѝ сякаш бяха на път да се раздробят на ситни парченца. Взе платнения си сак и чантата си от поставката за багаж и закуцука напред. Между гравитацията в капсулата и в „Пътешественика“ имаше лека разлика — достатъчна, за да накара стомаха ѝ да се обърне, докато прекрачваше границата помежду им. Чувството изчезна след няколко секунди, но понеже се прибави към вече замаяната ѝ глава, нестабилния ѝ пулс и болката в пикочния мехур, бе достатъчно да промени общото ѝ състояние от „дискомфорт“ на „откровена мизерия“. Надяваше се, че новото ѝ легло ще бъде меко.

Пристъпи в тясната дезинфекционна камера, която бе празна — с изключение на един светещ жълт панел, прикрепен към една поставка на нивото на кръста ѝ. ИИ-то се обърна към нея през един предавател, монтиран на стената:

— Здравейте! Мисля, че самоличността ви вече ми е известна, но имате ли нещо против да прокарате импланта на китката си пред панела, за да съм сигурна?

Розмари дръпна ръкава си назад, за да извади гривната си — плетена и плътно прилепнала, за да предпазва малката пластинка, имплантирана под кожата от вътрешната страна на дясната ѝ китка. В мъничкия чип, не по-голям от нокътя на палеца ѝ, се съхраняваше важна информация — идентификационният ѝ файл, банковата ѝ сметка и медицинска програма, която бе свързана с имуноботовете, които се намираха в кръвоносната ѝ система — около половин милион. Като всички граждани на НГ, и Розмари бе получила първата си пластинка още като дете (за човеците стандартната възраст беше пет години), но тази, която носеше в момента, бе само на няколко десетодневия. Белегът, който се очертаваше около нея, беше още лъскав и пресен. Новата пластина ѝ бе струвала почти половината от останалите ѝ спестявания — баснословна сума, — но не бе имала друг избор.

Протегна китката си към жълтия панел. Светлината запулсира леко, а към ефекта на стимулантите в тялото ѝ се прибави лек прилив на адреналин. Ами ако с имплантацията се беше объркало нещо, и ИИ-то изтегли старите ѝ файлове, вместо новите? Ами ако хората на борда видеха истинското ѝ име и свържеха две и две? Щеше ли да има значение за тях? Щеше ли да има значение, че не беше направила нищо лошо? Щяха ли да ѝ обърнат гръб, както бяха сторили приятелите ѝ? Щяха ли да я качат обратно на капсулата и да я изритат обратно на Марс, обратно в кашата, която не беше…

Панелът просветна в дружелюбно зелено. Розмари издиша и изсумтя презрително на собствената си нервност. Новата пластина бе работила безотказно от имплантирането си насам. Не беше срещнала никакви проблеми с потвържденията на самоличността си или плащането на различните спирки по пътя си. Не беше особено вероятно скенерът на такъв сглобен от вехтории кораб да отчете несъответствия, които дори висококачествените скенери на старпортите не бяха успели да засекат. Всичко, за което трябваше да се безпокои, беше дали ще се справи с работата си.

— Добре дошла, Розмари Харпър — поздрави я ИИ-то. — Името ми е Ловлейс и представлявам комуникационната система на кораба. В това отношение работата ни е сходна, нали така? Ти говориш от името на екипажа. Аз — от името на кораба.

— Предполагам, че е така — отговори Розмари леко несигурно.

Нямаше опит в общуването с ИИ-та. Онези, с които бе свикнала в предишния си дом, имаха строго служебни задачи и не разговаряха с хората. Университетската библиотека имаше ИИ на име Оракула, но неговото предназначение беше по-академично. Никога преди не беше разговаряла с такова общително ИИ като Ловлейс.

— Мога ли да те наричам Розмари? — попита тя. — Или си имаш друго галено име?

— „Розмари“ става.

— Добре, Розмари. Можеш да ми викаш Лови, ако искаш. Всички останали правят така. Приятно е да се измъкнеш от капсулата, нали?

— Представа си нямаш.

— Вярно. Но ти пък си нямаш представа колко е приятно да ти рекалибрират вътрешната памет.