Беки Чеймбърс: Дългият път към една малка ядосана планета

Мъжът, от друга страна, не се поддаваше на определение толкова лесно, въпреки че приличаше на човек в повечето отношения: меките черти на лицето му, фигурата му, крайниците и пръстите му — всичко това ѝ изглеждаше познато. Лекият меден оттенък на косата му дори напомняше на този на самата Розмари, макар че беше няколко тона по-тъмен. Но въпреки че главата му беше с нормални размери, останалите части на тялото му бяха малки — като на дете. Беше и набит, сякаш крайниците му са отказали да се удължат, но все пак са се наляли и разширили. Беше достатъчно дребен, за да може жената да го носи на раменете си, и в момента се бе изправил именно върху тях. И сякаш фигурата му не беше достатъчно забележителна, мъжът бе положил допълнителни усилия да се украси и издокара с най-различни аксесоари. Косата от двете страни на главата му бе обръсната, а темето му бе увенчано с гъсти къдрици. Ушите му бяха обсипани с цели съзвездия от обеци, а ръцете — покрити с цветни ръкави от множество преплетени татуировки. Розмари се постара да не го зяпа. Стигна до извода, че наистина е човек, но геномод. Можеше да се сети само за такова обяснение. Но кой би си дал толкова труд, само за да стане дребен?

Жената вдигна очи към Розмари и Корбин.

— О, супер! — възкликна тя. — Слизай, Дженкс. Имаме гости.

Дребният мъж, който работеше с някакъв шумен уред върху един от вградените в стената елементи, обърна глава към тях и вдигна предпазните си очила на темето си.

— Аха-а — каза той и слезе от рамената на Кизи. — Новачката пристигна.

Преди Розмари да успее да му отговори, жената стана, махна очилата си и я дари с огромна прегръдка.

— Добре дошла у дома.

След това се отдръпна назад, а на лицето ѝ се изписа широка и заразна усмивка.

— Аз съм Кизи Шао. Механик.

— Розмари Харпър — отговори Розмари и се постара да потисне стреснатото си изражение. — Благодаря.

Усмивката на Кизи се разшири още повече.

— Уха, страхотен акцент. Вие, марсианците, винаги звучите толкова изискано .

— А аз съм компютърен техник — обади се мъжът, който тъкмо бършеше мръсните си ръце в един парцал. — Името ми е Дженкс.

— Собствено или фамилно? — попита Розмари.

Дженкс сви рамене.

— Все едно.

След това протегна ръка и се здрависа с нея. Въпреки дребните си длани, имаше далеч по-стабилно ръкостискане от Корбин.

— Приятно ми е.

— И на мен ми е приятно, господин Дженкс.

— Господин Дженкс! Харесва ми.

Техникът обърна глава и каза:

— Ей, Лови. Свържи ме с останалите, ако обичаш.

Един от близките предаватели се включи.

— Внимание всички! — започна Дженкс с пресилено помпозен глас. — Бих искал да ви осведомя, че съгласно примера, който нашата секретарка току-що ви даде, ще очаквам от вас да се обръщате към мен с пълното ми название, „господин Дженкс“ оттук нататък.

Корбин се наведе към Розмари и ѝ прошепна:

— А ето как не бива да се използват предавателите.

— И така — прекъсна ги Кизи. — Как беше пътуването?

— И по-хубави съм имала — отговори Розмари. — Но все пак пристигнах цяла, така че май не мога да се оплача.

— О, не, оплаквай се на воля — каза Дженкс и извади една стара метална кутия от джоба си. — Космокапсулите са най-гадният възможен начин за пътуване. Ясно ми е, че няма друг начин да пристигнеш бързо, но са и адски опасни. Стимулантите изнервят ли те?

Розмари кимна.

— Пфу… Е, ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш малко, вярвай ми.

— Мина ли да видиш стаята си вече? — попита Кизи. — Аз направих завесите, но ако платът не ти харесва, само кажи и ще ги разкарам.

— Не съм била там още — отвърна Розмари. — Но ако съдя по онова, което видях досега, стилът ти доста ми се нрави. Сигурно не е лесно да обновяваш толкова стар модел кораб.

Лицето на Кизи светна като неокрушка.

— Не, не, именно затова е толкова забавно! Като пъзел — трябва да провериш кои вериги ще паснат към старите, да измислиш какво ново да монтираш, за да направиш обстановката по-удобна и уютна, и да изучиш и най-затънтените тайни на старата система, за да не ни вдигне във въздуха.

Тя въздъхна доволно.

— Най-хубавата работа на света. Видя ли Аквариума вече?

— Моля?

— Аквариумът — засия Кизи. — Само почакай. Той е най-готиното от всичко.

Зорките очи на Корбин се насочиха светкавично към компютърния техник.

— Това да не е някаква шега, Дженкс?

Металната кутия на Дженкс се оказа пълна с червена трева. Беше натъпкал стиска от нея в една малка, извита лула, и тъкмо се готвеше да я запали с една горелка.