Тетсу Яно: Легенда за хартиения космически кораб

Някъде към средата на Тихоокеанската война бях откомандирован от моята част в малко селце в сърцето на планината, където прекарах няколко месеца. Все още си спомням ясно пътя към селото, а в бамбуковата гора край него — безкрайния полет на хартиения самолет преследван от красива гола жена. Дори сега, години по-късно не мога да се освободя от мисълта, че това което тя сгъваше от хартия бяха не земни самолети, а космически кораб. Преди много години, дълбоко в онези планини остана всичко…

Хартиеният самолет пикира над земята, размахвайки крила над щръкналите бамбукови пръчки, над полузаринатите в пръст окапали листа, млечно-бяла мъгла го следва на талази, а той танцува нагоре и нагоре по гърба на нежния бриз. В бамбуковата горичка мъглата се сгъстява до непрогледен мрак. Здрачът настъпва бързо в тази планинска долина. Като кораб плуващ сред море от облаци хартиеният самолет се плъзга сред мъглата.

Eдно — каменна стълба в небето

Две — ако не полети

Три — ако полети, отвори…

Женски глас пеещ в мъглата. Сякаш тласкан от този глас, хартиеният самолет се издига в безкраен полет. Бяла в своята голота го следва жената, промушвайки се през поклащащите се бамбукови пръчки в горичката.

Убий ги! Убий ги!

Неистов писък на сирени заглушава крещящите гласове.

Избийте всички! Това е заповед!

Не позволявайте на никого да се промъкне до кораба! Един избяга! Огън! Огън!

Десетки гласове зовящи в мъглата, но никой не може да ги чуе. Тези гласове отекват само в главата на жената.

Висока и стройна, сякаш изваяна с въглен на пепелявия фон на бамбуковата гора тя се провира през пречупените клони. Мъглата се стеле около нея като нещо живо, след това се разтваря и през нея прозира гладката повърхност на малко езеро.

Суба-ири-но-нума: Блатото на края на света. Зловещо място, където навремето хората са идвали за да сложат край на житейските си мъки хвърляйки се в мътните му води.

Според поверието Блатото на края на света гъмжи от духове на умрели. За да умиротворят своите родственници хората от долината бяха издигнали множество каменни могили на открито пространство в близост до блатото. Наричаха това място Сай-но-каура, Земния бряг от който започва пътят над Голямата вода. Събираха се тук веднъж в годината да отслужат помен с горящи кандила и молитви отправени през Дивата вода към брега на Отвъдния свят.

Няма значение колко каменни могили ще издигнеш на земния бряг на Реката на Трите Пресичания, се казва в митовете, защото демоните ще ги разрушат. В самото начало вероятно е имало съвсем малко могили, но с годините стотици камъни са били струпани и сега лежаха разпръснати наоколо. Рядко някой дръзваше да смути покоя на това странно място освен може би влюбените, които го намираха идеално за тайни срещи. Удоволствието беше единственото нещо за което тези хора можеха да мислят, възможно бе страшните легенди за Блатото на края на света да са измислени именно с цел да държат любопитните настрани. Благодарение на тези ужасяващи истории Блатото бе страховито и непривлекателно място за децата от селото. Закръглени и покрити с мъх камъни, подгизнали от дъждовете и изгнили хартиени кукли, тайнственни полуизтрити йероглифи — за децата това означаваше присъствието на духове и вампири и кошмарни срещи с демони. Понякога обаче увлечени в играта се случваше да доближат тресавището, а веднъж това стана докато преследваха лудата Осен, която тичаше след хартиен самолет.

— Ей, момчета! Осен още тича гола!

— Ей, Осен! Нямаш ли нужда от дрехи?

Кръшният им смях я следваше. За възрастни и деца тя бе еднакво приятна играчка за забавление.

Но Осен също си имаше играчка — хартиения самолет, тънък и остър като копие.

Едно, бяла звезда

Две, червена звезда…

В мъглата пееше тя и сънуваше — какво я кара да мрази хората, какво я кара да хвърля хартиени самолети.

Осен, с тяло винаги младо, стъпваше леко по тревата край блатото, където разделилите се с младостта се разделят с живота. Хартиеният самолет се носеше пред нея към мъглата. Никой не знаеше какво поддържа толкова дълго полета му. Веднъж отделил се от ръцете на Осен, „самолетът“ летеше сякаш вечно…

Лудата Осен, която ходи гола през лятото и само с едно тънко наметало през зимата.

Смътно си спомням думите на песента, която селските деца пееха докато играят с топка: