Тетсу Яно: Легенда за хартиения космически кораб

Откъде можеше който и да е в селото да се досети за неговите способности? Че мрази мъжете, които всяка вечер посещават майка му, че мрази и нея — заадето така лесно се отдава — в детския мозък тази омраза прерастваше в омраза към цялото човечество.

И при едно от редките посещения в къщата на Осен малкият Емон не издържа на тази напираща омраза и вдигна ръка срещу един от посетителите.

— Да пукнеш дано, малко копеле! — крещеше мъжът разгневен — да не си посмял втори път да ми посягаш,че ще ти е последен!

Емон се върна в къщата едва след като мъжът си отиде и треперещ от безсилна ярост впери поглед в голото тяло на майка си.

— Ще го убия! Всички ще избия! Всички! — мълвеше той.

Тогава Осен протегна ръка към него.

— Сине мой, опитай се да ги обикнеш — промърмори тя — ТРЯБВА, ако искаш да живееш…

Объркан, развълнуван Емон се хвърли в обятията и. За първи път в живота си той заплака, неспособен да контролира сълзите си.

Оттогава Емон започна да посещава майка си все по-често. По време на едно от тези посещения, докато седеше на пода до Осен той чу СТРАНЕН глас.

Гласът не бе трептене на въздуха, нито познатите му очертания и неясни форми. Това бе ЗОВ — и бе отправен към него.

— Кой си ти? — попита Емон.

Осен го загледа с празен поглед докато той се изправяше, крещейки въпроса отново и отново.

— Къде си? — викаше Емон.

Сякаш дърпана от неговия глас Осен започна да се изправя и посочи с ръка планинския масив на хоризонта.

— Там е — каза тя — нататък.

Без дори да я погледне Емон се запъти надолу по каменната стълба и изчезна в градината. Времето сякаш замръзна за миг, окъпано в жълта слънчева светлина преди да продължи своя ход. Осен се втурна слепешката след сина си, хлипайки сподавено разбрала, че е дошъл мигът на раздялата с единственото й дете.

Един от селяните запътил се към нейното вечно пристанище я пресрещна на пътя и се опита да я успокои, протягайки ръка към нея:

— Хайде, хайде, недей да плачеш — мърмореше той докато се опитваше да я прегърне несръчно — успокой се, успокой се…

Осен удари яростно ръката му.

— Човешко нищожество — изкрещя тя повелително. Думите и прокънтяха в каменния зид. — Махни се и УМРИ!

Докато Осен бързаше надолу по пътя по който преди миг се изгуби сина и мъжът се повлече към блатото и със замечтано изражение бавно се потопи в мътните му води.

… в бамбуковата горичка бяла мъгла танцува отново, а сред нея гола женска фигура тича леко, леко след хартиения самолет, който лети сякаш вечно…

Край „Сай но Кауара“, земния бряг където децата идват да оплакват онези, които са преминали отвъд Голямата вода стои изтрит от времето дървен надпис: „Изглежда лесно да чакаш хиляда, не — десет хиляди години… — побъркан от мъка по Звездата на своя роден дом…“

© Тетсу Яно

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1605]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:45