Лино Алдани - Космически карнавал

В кабината на космическия кораб беше много горещо. И тримата, Рулк, Дзинон и Командира, изпитваха необикновено нервно напрежение. Тихото равномерно бръмчене на приборите само усилваше тази нервност.

— Отпусни лоста! — заповяда Командира на Дзинон. — По-бързо, по-бързо де!

Но Дзинон го побиваха ситни тръпки и той по никакъв начин не успяваше да хване лоста с непослушната си ръка.

Командира го отблъсна и сам седна зад пулта за управление. Той сграбчи лоста и го дръпна рязко. Всичко си остана както преди, сякаш нищо не се беше случило. Само в кабината стана малко по-прохладно.

Но чувството за тревога не напускаше Командира.

— Включи екрана! — заповяда той на Дзинон.

Дзинон натисна едно копче и сферичният екран, който плаваше в центъра на кабината, се освети ярко.

— Експериментът успя! — възкликна радостно Командира. — Ние сме навлезли в Паралелното пространство. Учените не са сгрешили.

— Значи може да се връщаме? — попита плахо Рулк.

— Ти да не си полудял? — извика Командира. — Та пред нас беше поставена не една, а две задачи. Досега ние само установихме, че бордовото хиперразмерно устройство може да ни изведе в Паралелното пространство. Но остава втората задача — да се направи предварително изследване на планетите от Слънчевата система, без да кацаме на тях. Щом изпълним това, ще можем да се върнем със спокойна съвест.

Командира провери внимателно пулта за управление и даде на Дзинон нова заповед:

— Посока — най-близката до нас планета. Включи хиперпропулсионния двигател!

Маската лежеше върху масата и като че ли се подсмиваше ехидно. Уви, тя самата не можеше да бъде наречена сполучлива. Даже децата от детската градина не биха я намерили занимателна.

Стефано удари с досада юмрук по налепените парчета папие-маше. След това се надигна тежко, зави му се свят, а очите му просто се слепваха от умора.

Погледна часовника, наближаваше полунощ. Баща му и майка му отдавна спят. А той все още се мъчи над непослушните парчета папие-маше. Той, първият ученик в класа. Учителите казват, че е надарен с живо въображение и душа на артист, но на̀ — никак не му се удава да направи интересна маска. Впрочем в неговото родно градче Певе Лунга никой по-добре от него не прави фигури от глина и восък.

Не, той е длъжен, той просто е задължен да измисли съвършено необикновена маска, и то такава, че в нея да има и реалност, и изобретателност, и фантазия. Иначе няма да получи първата награда. А той така мечтае за нея!

Преди три дни директорът го извика с още шестима много добри ученици и им възложи да отстояват честта на училището на карнавала на маските.

В Певе Лунга това е един от най-любимите празници, на които гражданите и жителите от близките селища се стичат на тълпи. В него участвуват художници, занаятчии, ученици, студенти — всеки, който има способността да вае и рисува и, разбира се, комуто не липсва вдъхновение.

И учителите, и другарите уверяваха Стефано, че бог не го е лишил нито от едното, нито от другото. Защо тогава през тази нощ той не изпитва ни най-малко вдъхновение, нито пък му идва на ум нещо остроумно, ярко? Стефано съвсем се отчая.

Часовникът в къщата удари дванадесет. Ударите на църковната камбана отекнаха като ехо.

Стефано вдигна очи и изведнаж видя в мастилената тъмнина на прозореца глава на сова, огромна глава на тази нощна птица.

Стефано скочи.

— О господи! — промърмори той, търкайки трескаво очи. — Изглежда, от умора вече имам халюцинации.

И изведнаж му хрумна нещо. Той радостно щракна с пръсти. Има ли значение дали наистина е видял сова или птицата само му се е привидяла — важното е, че той сега знае каква маска да направи.

Отново с удвоена енергия той се зае за работа. Направи основата от папие-маше, придаде й форма на глава на сова и грижливо я подлепи. След това започна да рови из шкафа и да търси каквито и да е, но истински пера. Обаче не намери нищо подходящо.

Изведнъж у него се върна цялата предишна изобретателност. Той се промъкна в кабинета на баща си и скоро се върна оттам с препариран фазан. Този ловджийски трофей беше гордостта на баща му. Стефано боязливо погледна препарираната птица, като че тя беше жива. Поглади ласкаво фазана по шията, а след това изскуба перата му до едно.

Перата бяха дълги, меки и много красиви. За Стефано не беше особено трудно да ги залепи към основата от папие-машето. Под умелите му пръсти се раждаше удивителна полуреална, полуфантастична птица. Особено сполучлив стана клюнът. Стефано успя да му придаде всичките цветове и отсенки на клюна на живия фазан. Оставаше само да му се направят светещи очи, но Стефано и сега не се стъписа.