Лино Алдани - Невидим неприятел

Да се донесат до тук повече от хиляда тона материали съвсем не беше лесна работа. Бяха необходими някъде около… Е, сега не мога да кажа точно колко космически кораба използувахме в тази колосална експедиция. Зная само, че тук, на Марс, аз пристигнах с двадесет и седмия. И не бях последен.

Днес Джо Ралстон, другият техник, който заедно с мен отговаря за хидропонните насаждения, започна да се смее и каза, че всичко това е глупост.

Съгласен съм, че е глупост. Но сега не искам да мисля за това. По време на пътуването изписах цяла тетрадка: впечатления, хрумвания, равносметка от разговорите с другарите, с които пътувах. С една дума дневник.

Оставих го на борда нарочно. Касаеше се само за един отдушник. Но този отдушник може би ми причини повече зло, отколкото добро, защото в началото започваш да пишеш, за да запълниш празнините и паузите във времето, което не иска да тече, а после малко по малко се запалваш, пишеш, пишеш и дори прекаляваш. И започваш да вярваш на всички глупости, които запечатваш на хартията. Сега зная как трябва да се води дневник. Нужно е съвсем да се отърсиш от размишленията и носталгията. И после трябва да си наложиш повечко оптимизъм. Оптимизъм до краен предел. Излишно е да се описва призрачният цвят на Фобос. Фобос наистина може да уплаши човек. Реших, че в този дневник ще се ограничавам да отбелязвам само фактите. И дори не всички, а само тези, които аз лично съм видял. Един вид фотоапарат. Изобщо не искам да прибавям нищо от себе си, нищо, съвсем нищо. Искам да бъда хладен, безличен, като електронна сметачна машина.

Бих искал да си изясня с електронната сметачна машина колко милиарда е струвала експедицията, но разполагам само с приблизителни данни и не ми се иска на края да стигна до някаква цифра, която да се окаже далечна от тази, която наистина е била изразходвана.

Но мога да направя друга сметка, да проследя как са разпределени хиляда и двадесетте тона, които доставихме тук. Тази проверка е много лесна.

Да пресметнем. Тегло на заслоните, инсталациите и съоръжения на оборудването за хиляда и дванадесет квадратни метра марсианска площ: петстотин петдесет и седем тона. Пътна мрежа и трайна покривка, равняваща се на хиляда осемстотин и шестдесет кубически метра: сто осемдесет и шест тона. Разпределителна мрежа за природните елементи — въздух, вода, енергия: седем тона и половина. Два полеви комплекта: осем тона. Три самоходни машини: девет тона. Две въздушни ракети и два хангара: осемдесет и два тона. Централа за произвеждане на атомна енергия: сто и шестдесет тона. Тридесет и четири мъже, участници в експедицията: два тона и половина. И на края десет тона различни материали, общо: хиляда и двадесет тона.

Няма що, добра работа сме свършили.

Джо Ралстон е тук и проверява перките на хидропонна вана номер пет.

„Джо — му казвам разпалено. — Джо, знаеш ли колко е тежал първият изкуствен спътник, изстрелян в 1957 година?“

Джо обръща глава, примигва с очи и вдига рамене.

„Че откъде да зная! — извиква ядосано. — Остави ме на мира!“

„Наистина ли не знаеш?“

„Уф! Хайде, кажи ти колко е тежал?“

„Осемдесет и четири килограма.“

Днес координаторът Рамсей нареди да ме извикат. Рамсей е на четиридесет години, има гъсти, червеникави мустаци и груби вежди, щръкнали като козината на разярена котка. Той е мъж на място, поне така изглежда за сега.

Нареди да ме извикат, за да ми чете наставления.

Познавам добре навиците на координаторите, на полковниците и изобщо на началниците на различните служби. Това са хора, които никога не пропущат случая да извикат при себе си подчинените и да им четат безсъдържателни проповеди без начало и без край, изпълнени с големи думи, думи с главни букви, като себе си в една проява на чист егоцентризъм.

Рамсей обаче се показа различен. Той говори сухо, без да се пали. В думите му нямаше нищо високопарно.

„Доктор Бриджс — ми каза с агресивен тон, но без да ме гледа в очите. — Единствената реч, която хората слушат с голям интерес, е тази, в която става въпрос за кожата им. Ще ви кажа направо. Ще искам от вас, както и от всички останали, максимална производителност, максимален контрол и максимална дисциплина. На вас ви е добре известно, че двете експедиции преди нас са се провалили, а знаете също, че истинските причини за неуспеха им не са известни. Но бихме могли да ги сложим всички под един знаменател и той е недостатъчно приспособяване. Казва се, че третият път е винаги най-добрият. Надявам се да е така. Но ако не искаме и третата експедиция да се провали, тогава… Аз не искам да ви отегчавам с високопарни думи. Обръщам се по-скоро към вашия инстинкт за самосъхранение, отколкото към чувството ви за дълг. Тук никой не е нужен, но всички сме необходими и грешките или огъването на един могат да се окажат фатални за всички. Следователно, ако държите на кожата си, ако искате да се върнете у дома, трябва внимателно да наблюдавате себе си и другите…“