Тетсу Яно: Легенда за хартиения космически кораб

Желание, което е обхванало всички. Желание, от което се раждат децата. Това вече той знаеше. Но кой бе неговият баща?

Емон продължаваше да броди из мислите на своите съселяни надявайки се да разкрие тази загадка, а също и да събере допълнителна информация за майка си. Струваше му се че избягала във своя побъркан свят за да се скрие от нещо ужасно.

В главата на стария магазинер намери това:

„Къщата на Осен… хората говорят че е пълна с призраци, но дали не беше така и по времето когато майка й беше жива…“

Мислите на старата госпожа Таке веднъж прошепнаха:

„Прабаба разказваше, че в къщата живеел тайно някакъв непознат, веднъж той се нахвърлил върху Осен и баща и го убил пред очите и, а тя полудяла… нещо такова…“

А в главата на Току дърводелеца той се натъкна на поразяваща картина:

„Дядо го е видял с очите си. Къщата е била окъпана в кръв и пълна с трупове. А сред тях Осен си играела с топка.“

Старият Генджи също знаеше нещо интересно:

„Чувал съм да разказват, че това естанало преди много, много години. На хълма, където сега се издига къщата на Осен огнено кълбо паднало от небето. От тогава само красавици се раждали в това семейство ала всички — слабоумни. Така казва легендата.“

За Емон бе ясно едно — много отдавна, в дни забравени нещо страшно се бе случило в селото. Само Осен бе единственната останала жива свидетелка на това събитие, но побъркана тя бе неспособна да разкаже каквото и да било.

Казват, че времето изтривало спомените — всъщност тежестта на времето ги сбива като желе. Една тайна дремеше в това село, неразкрита може би завинаги и в мислите си често се връщах към нея.

Няколко пъти се опитах да се върна и в действителност. Мислех си, че ако съм достатъчно настоятелен ще я разкрия. Преди година стигнах на около петдесет километра от селото и после, без каквато и да е съзнателна причина СЕ ВЪРНАХ. А и при останалите опити още при тръгването ме обхващаше някакво странно, непреодолимо нежелание граничащо със страх.

Друга интересна подробност: през цялото време на моето пребиваване там не си спомням за дори един случай някой „външен“ да е оставал за повече от няколко часа в селото и според селяните аз бях първият чужденец от десетилетия живял в него. Единствените местни жители, напускали за по-дълъг период от време бяха старата госпожа Таке и учителката — госпожа Йошимура.

Имаше ли някаква скрита сила зад всичко това?

Ако е имало, ще трябва да е била с доста голям обхват и сила — като се има предвид, че за времето на Тихоокеанската война нито един жител на селото не бе призован в редиците на армията.

И кой би могъл да притежава такава сила? Старата госпожа Таке или учителката? А ако и те са в плен на тази тайнствена сила, тогава кой е нейния владетел?

Побърканата Осен?

Понякога, в зимните вечери в паметта ми изплуват песните на децата от селото:

Когато дойде денят на полета ще се отвори ли стълбата? Въпроси, въпроси, една тайна която ще остане неразкрита.

А Емон — какво стана с него?

Един ден той отново реши да се поразрови в мислите на майка си. Странната бяла мъгла обвила ума и бе все така плътна.

„ВЪРВИ СИ!“

Мислите на Емон се блъскаха в нея като приливни вълни. Вероятно с годините телепатичните му способности се бяха засилили, кой знае, но под неговата команда мъглата започна да се разсейва сякаш раздухвана от вятър и Емон надзърна вътре за първи път.

Умът и бе необятен като небесата. Емон се гмурна вътре и изплува онтово само за миг обхванал с поглед миналото и — разпокъсано като начупена мозайка.

Имаше само един ясен образ сред целия този хаос — огромна машина или сграда — се разпадаше около нея и сред болка и радост тя се притискаше в мъжка прегръдка.

И това бе странно — че от всичси нейни безбройни срещи с мъже от селото само този спомен бе оставил ярка следа в съзнанието и.

Неясен бе образът на мъжа, неговата възраст — всичко, свързано с него бе като размито очертание на дъното на морето. Радост извираше от този спомен и с нея — тъга.

Всичко това бе повече отколкото Емон можеше да разбере.

Дали този мъж не беше неговият баща…

Докато Емон се провираше през джунглата на майчините мисли госпожа Йошимура си играеше във въображаемия свят, където тя самата бе Осен. Откъде можеше да знае, че Емон улавя всяка нейна мисъл?