Тетсу Яно: Легенда за хартиения космически кораб

Големи сълзи бликнаха от очите на Осен надолу по бузите и. Никой в селото не я беше виждал преди да плаче.

— Осен… бебе… искам да родя… — хлипаше Осен, прегърнала подутия си корем докато сълзите се стичаха по лицето и.

Колко уверени бяха всички, когато тръгваха при нея и как бързо тази увереност се беше изпарила — така и не разбраха. Обхванати сега от патос те заплакаха редом с нея.

А Осен избърса сълзите си и започна да сгъва хартиен самолет.

— Лети, лети самолет! — извика тя. — Лети към бащиния дом!

А хората си помислиха — дали пък раждането няма да сложи край на нейната лудост.

И тогава хартиения самолет излетя от ръцете на Осен. Той излетя през прозореца и след това се върна обратно. Когато Осен се изправи той я обиколи веднъж и отново излетя навън. Осен го последва с песен надолу по каменните стълби и фигурата й се загуби по посока към бамбуковата горичка.

Eдин от старейшините, с грубовато набръчкано лице взе лист хартия и го сгъна, но когато го запрати нагоре той тупна безжизнено на пода.

— Защо Осеновите летят толкова добре? — промърмори той.

А друг, по-млад му отговори със знаещ вид:

— Даже и глупавия идиот може да прави някои неща добре.

Осен продължаваше да хвърля своите самолети, селските мъже продължаваха да я посещават нощем, селските жени продължаваха да обсъждат нейното състояние… и една лунна нощ някой от нощните и посетители се затича надолу по стълбата, като викаше:

— Започна! Осен започна да ражда!

Роди се момче и го нарекоха Емон. Някой предложи да го кръстят Томо — „общ“ — каквато бе майка му за мъжете от селото, но старата акушерка се намеси:

— Докато бебето излизаше на бял свят Осен викаше „Ей-мон“… така казваше тя и… чудя се какво ли ще значи това.

— Емон… хм… — зачудиха се другите жени.

— Е… нищо не пречи да я попитаме.

Като се обърна към младата майка акушерката я запита:

— Осен, кое име предпочиташ за бебето — Томо или Емон?

— Емон — отвърна Осен ясно.

— Е, това име се среща в една от новогодишните песни — обади се друга жена. — Ето… „и дойде Емон и умря — дойде и умря — откъде пристигна той? — той дойде от далечна земя — пийте, яжте до насита — в небесата ще полетите…“

Жените се смилиха над Осеновото дете и често се навъртаха за да помагат при отглеждането му. Но… Емон сякаш не забелязваше нищо. След първия вик, с който посрещна света той за дълго време остана ням.

— Ах, какъв срам — казваха жените — сигурно самия Вълчи Бог ще да го е проклел. А какво друго за едно дете на идиот?

— Казвахме й че не трябва да го ражда — клатеха други с глави.

Безразлична към състраданиета на тези жени Осен продължаваше приспивната си песен:

— Ей, това е Небесната песен — внезапно каза една от жените. — Тя само е сменила името в началото с това на Емон.

Просълзени от приспивната песен на лудата жена всички запяха заедно с нея.

Обкръжиха Емон с грижи и внимание, ала той сякаш не забелязваше нищо и за това решиха, че лудостта на майката е преминала и в неговата кръв.

Но не беше така. Докато беше буден Емон можеше да чува гласовете на околните, но за него това не бяха обичайни гласове. Той ги чуваше в главата си. „Глас“ е вибрация предавана по въздуха, материализирана мисъл. Това, което Емон чуваше бе придружено с изображение. Когато някой произнесеше думата „планина“ сричките отекваха във въздуха, а в главата на Емон се появяваше изображение на планина. Вслушайте се когато някой казва „отивам в планината“, ще различите само няколко срички. Но отвъд звуковите вълни Емон можеше да долови още нещо, някакво движение към неясни планински очертания.

За девствения като планински сняг мозък на Емон това бе непосилно тегло. Главата му се пръскаше от ужасни болки и сътресения. Мислите и гласовете на околните се блъскаха в него като калейдоскопични очертания.

Чудото бе че Емон не полудя.

Никой не подозираше за тези негови способности, и мъжете продължаваха да посещават Осен както и по-рано.