Беки Чеймбърс - Дългият път към една малка ядосана планета

Розмари обмисли чутото.

— Така е, нямам.

— Розмари, ще бъда откровена с теб. Причината, поради която те държа да си бъбрим толкова време, е че не искам да се отегчиш, докато те сканирам за зарази и замърсители. Един от членовете на екипажа ни има много специфични здравни нужди, поради което се налага да сканирам новодошлите по-обстойно, отколкото на повечето други кораби. Не остава още много.

Розмари изобщо не се бе чувствала, сякаш чака — но пък и нямаше представа какво разбира едно ИИ под понятието „дълго време.“

— Не се притеснявай, не бързам.

— Това ли е всичкият ти багаж?

— Да — отвърна Розмари.

Всъщност бе взела със себе си всичко, което притежаваше (тоест всичко, което не беше разпродала), фактът, че може да го събере в две чанти, все още я удивяваше. След като бе прекарала целия си живот в огромното имение на родителите си, пълно с мебели, антики и всякакви джунджурии, съзнанието, че не се нуждае от повече вещи, отколкото може да носи със себе си, ѝ вдъхваше забележително чувство за свобода.

— Ако оставиш чантите си в багажния асансьор вдясно, ще ги кача до палубата с каютите на екипажа на горното ниво. Оттам можеш да ги вземеш, когато отидеш към стаята си.

— Благодаря — отговори Розмари, отвори металната врата, вградена в стената, сложи торбата и сака на съответната поставка и затвори вратата отново. От вътрешността на стената се зачу звук от бързото изкачване на асансьор.

— Добре, Розмари, тъкмо приключих със сканирането. Колкото и да ми е неприятно, все пак съм длъжна да ти кажа, че открих в организма ти няколко от забранените на борда бактерии.

— Какви бактерии? — попита Розмари.

Обзе я страх, като си припомни мърлявите, омацани дръжки и лепкавите седалки на старпорта. Бе напуснала Марс едва преди три дни, а вече бе успяла да прихване някакъв извънземен вирус.

— О, нищо опасно за теб самата , но има някои неща, които биха били опасни за навигатора ни. Ще трябва да отидеш при лекаря ни, за да пренастрои имуноботовете ти за следващия път, когато слезеш от борда. Сега обаче ще трябва да се подложиш на дезинфекционен душ. Имаш ли нещо против?

Тонът на Лови звучеше извинително. И логично — единственото хубаво нещо в дезинфекционните душове беше, че траят кратко.

— Нямам — отвърна Розмари през стиснати зъби.

— Дръж се — каза Лови съчувствено. — Начало след три… две… едно.

Стаята се изпълни с болезнено ярка оранжева светлина. Розмари усещаше как вълната минава направо през нея. Студът проряза тялото ѝ като с нож — порите, зъбите, корените на миглите ѝ. За един кратък миг ѝ се стори, че усеща къде точно се намира всеки капиляр в тялото ѝ.

— Толкова много съжалявам — извини ѝ се Лови, когато душът свърши. — Много мразя, когато ми се наложи да го правя. Изглеждаш като болна.

Розмари издиша и се опита да се отърси от мразовитите иглички, които сякаш още бодяха по тялото ѝ.

— Не си виновна ти — отговори. — И преди душа не се чувствах особено добре.

Тя спря и осъзна, че се опитва да утеши едно ИИ. Мисълта ѝ се стори налудничава, но в поведението на Лови имаше нещо, което правеше всеки друг вид общуване с нея да изглежда грубо. ИИ-тата можеха ли да се обиждат изобщо? Не беше сигурна.

— Дано скоро се почувстваш по-добре. Знам, че сега са ти приготвили вечеря, но съм сигурна, че след това ще имаш достатъчно време да си починеш. Вече можеш да влезеш в кораба. И нека само да добавя, че за мен е удоволствие първа да те поздравя с „Добре дошла на борда“.

Предавателят замлъкна. Розмари притисна длан към панела на вратата. Вратата на вътрешния шлюз се отвори, а зад нея стоеше един блед мъж с кисела физиономия. Когато Розмари пристъпи напред, изражението му моментално се смени и се превърна в най-фалшивата усмивка, която тя бе виждала някога.

— Добре дошла на „Пътешественика“ — каза той, като ѝ протегна ръка. — Артис Корбин. Водораслолог.

— Приятно ми е, господин Корбин. Аз съм Розмари Харпър.

Розмари разтърси ръката му. Дланта му беше отпусната и потна. Тя я пусна колкото можа по-бързо.

— Наричай ме Корбин — мъжът се прокашля. — Имаш ли нужда да… ъ-ъм…

Той кимна към отсрещната стена, на която имаше врата с човешкия символ за тоалетна, нарисуван на нея. Розмари моментално се завтече нататък.

Върна се след няколко минути в леко приповдигнато настроение. Сърцето ѝ още биеше неравномерно, главата ѝ тепърва се проясняваше, а зъбите още я боляха от душа. Но поне едно от оплакванията ѝ вече беше отпаднало от списъка.