Беки Чеймбърс - Дългият път към една малка ядосана планета

— Космокапсулите са най-лошото транспортно средство от всички — отбеляза Корбин. — Нали знаете, че се движат с гориво от реииклирани отпадъци? Нещастните случаи са само въпрос на време. Отдавна трябваше да въведат по-строги наредби за тях.

Розмари се опита да измисли подходящ отговор, но преди да успее, Корбин посочи:

— Насам.

Тя го последва по коридора.

„Пътешественикът“ не беше по-лъскав отвътре, отколкото беше отвън, но различно облицованите коридори притежаваха известно очарование. На равно разстояние по стените имаше прозорци, а самите панели на стените бяха прикрепени един към друг с болтове и винтове с различна форма. Също както външната обшивка, стените имаха различни цветове — меднокафяво от едната страна, мътен пиринч от другата, и тук-там — по някой лист светлосива стомана.

— Интересен дизайн — отбеляза Розмари.

Корбин изсумтя.

— Ако под „интересен“ имаш предвид, че прилича на някой от юрганите на баба ми — да. „Пътешественикът“ е стар кораб. Повечето кораби за пробиване на тунели са такива. Правителството предлага парични поощрения на капитаните, които ремонтират и подобряват стари кораби, вместо да купуват нови, и Ашби се възползва максимално от това. Това корито е на около тридесет и пет стандартни години. Построено е да бъде издръжливо, но не и да бъде удобно за екипажа на борда. Ашби добави допълнителни спални отделения и повече място за багаж, както и душове с течаща вода — такива неща. Всичко е направено от стари части, разбира се. Нямаме достатъчно пари да съоръжим нови.

Розмари си отдъхна с облекчение, като чу описанието на подобрените условия на живот. Беше се подготвила психически за тесни койки и душове със санитизиращ прах вместо вода.

— Предполагам, че и Лови е била добавена към кораба по-късно?

— Да. Ашби я купи, но е любимка на Дженкс.

Корбин продължи напред, без да обясни нищо повече. Кимна към една от стените.

— Във всяка стая, както и на основните кръстовища по коридорите, има монтирани предаватели. Независимо къде си, Лови ще може да те чуе и да предава съобщения от твое име на останалите. Съобщенията се излъчват из целия кораб, така че подбирай думите си по-внимателно. Предавателите са уред, а не играчка. Има и пожарогасители. Кизи може да ти изпрати карта, на която са отбелязани. Шкафовете с екзокостюмите се намират лесно. На всяко от нивата има спасителни капсули. Имаме и совалка, до която се стига през товарния отсек. Ако видиш аварийните панели на стените да светят, веднага тръгни към костюмите, совалката или капсулите — което се пада най-близо.

Коридорът се разклоняваше в две посоки пред тях. Корбин посочи наляво.

— Медицинският отсек е натам. Оборудването не е нищо особено, но е достатъчно, за да те опази жив, докато стигнем до най-близкия порт.

— Разбирам — отговори Розмари.

Опитваше се да не се съсредоточава във факта, че всички обяснения на Корбин бяха свързани с аварии или наранявания.

От един от коридорите над тях се разнесоха високи, весели гласове. Чу се и високо „дрън“ — нещо беше паднало на пода.

Последва кратък спор, после — смях. Очите на Корбин се присвиха, сякаш се опитва да прогони досадно главоболие.

— Май скоро ще се запознаеш с механиците ни — заяви той.

Свиха зад ъгъла, където завариха змийско гнездо от жици и кабели, оплетени или пръснати наоколо по пода. Доколкото Розмари можеше да види, в разположението им нямаше нищо логично или умишлено. Тръби, пълни с водорасли, се точеха ощ един отворен панел в стената като вътрешности. В самата стена работеха двама души — мъж и жена, и двамата — човеци. Но дали наистина работеха? За жената, която изглеждаше да е на гранииата между двайсетте и трийсетте си години, нямаше съмнение. Черната ѝ коса беше вързана назад в леко изкривен кок, пристегнат с окъсана, избеляла панделка. Носеше оранжев комбинезон, омацан със смазка и мръсотия и с ярки, грубо зашити кръпки на лактите. Ръкавите ѝ бяха изпъстрени с набързо надраскани бележки от типа на „ПРОВЕРИ 32-В — СТАРИ КАБЕЛИ?“ и „НЕ ЗАБРАВЯЙ ВЪЗДУШНИТЕ ФИЛТРИ, ЗАПЛЕС!“, както и „ЯЖ“. На плоския ѝ нос имаше очила със странни оптични лещи — не по една на око, а поне по дванадесет различни вида, прикрепени към рамката с панти и подвижни рамена. Някои бяха изпъкнали — за увеличение на образа, — а по други проблясваха мънички дигитални панели. Изглеждаха ръчно сглобени. Колкото до самата жена, мургавата ѝ кожа изглеждаше така, сякаш е прекарала много време на естествена слънчева светлина, но обикновените черти на лицето ѝ определено бяха екзодиански. Розмари си помисли, че най-вероятно е израсла на някоя от извънсоларните колонии — „извънслънчев човек“, както казваха на родния ѝ Марс.