Ким Робинсън: Зеленият Марс

Въпросът не е да направим нова Земя. Нито нова Аляска или Тибет, нито Върмонт, нито Венеция, дори не и Антарктика. Въпросът е да създадем нещо различно и странно, нещо марсианско.

Всъщност нашите намерения са без значение. Дори и да опитаме да изградим нов Сибир или нова Сахара, нищо няма да излезе. Еволюцията няма да го допусне и в своята същност това е еволюционен процес, който се ръководи от фактори едно ниво под намеренията. По същия начин животът е направил първия си магически скок от материята; по същия начин е изпълзял от морето на сушата.

И ето че отново се борим, изправени върху основите на един нов свят — този път наистина чужд. Независимо от огромните дълги глетчери, останали след гигантските наводнения през 2061, това е много сух, безводен свят: независимо от започналото образуване на атмосфера, въздухът е все още много разреден; въпреки многото опити за затопляне, средната температура е все още под точката на замръзване. Всички тези условия изключително затрудняват оцеляването на живите същества. Но животът е груб и приспособим. Той е зелената сила на наивността, която се навира насила във вселената. В десетилетието, последвало катастрофите през 2061, хората се бореха в разрушени куполи и разкъсани шатри, като закърпваха нещата как да е и се оправяха по малко. В скритите убежища работата по построяването на новото общество продължи. Навън на студената повърхност нови растения израснаха от двете страни на глетчерите и в топлите речни басейни — бавно, неумолимо, устремено.

Естествено всички генетични образци на новата ни флора и фауна са земни. Мозъците, които ги проектират, също са земни. Но теренът е марсиански. А теренът е могъщ генен инженер, който определя какво може да вирее и какво — не, който с мъка придвижва прогресивната диференциация и следователно развитието на нови форми на живот. И докато поколенията се сменят, всички членове на биосферата се развиват заедно, като се приспособяват към своя терен — един сложен колективен процес на творческо самоопределяне. Този процес, колкото и да се намесваме в хода му, си остава всъщност извън нашия контрол. Гените мутират, създанията се развиват: появява се нова биосфера, а с нея и нова ноосфера. Но понякога и съзнанията на дизайнерите се променят завинаги, заедно с всичко друго.

Това е процесът на ареоформиране.

Един ден небето се продъни. Ледени блокове се разбиха в езерото и след това започнаха да падат с глухи тупвания на плажа. Децата се разбягаха като подплашени бекаси. Ниргал изтича през дюните към селото и влезе с трясък в оранжерията, крещейки: „Небето пропадна, небето пропадна!“. Питър тичешком излезе от къщата и побягна през дюните по-бързо, отколкото Ниргал успяваше да го следва.

Когато стигнаха до плажа, видяха огромни ледени плочи, пронизали пясъка. Няколко къса сух лед съскаха в езерните води. Децата се скупчиха около Питър. Той килна глава назад, загледан в купола високо над тях.

— Да се връщаме в селото — каза Питър с неговия характерен тон „Хайде без глупости“. По пътя обратно се засмя. — „Небето пропадна!“ — изпищя той и разроши косите на Ниргал. Ниргал се изчерви. Дао и Джаки се засмяха. Замръзналият им дъх излизаше на бързи бели облачета.

Питър беше един от хората, които се изкачиха по стената на купола, за да го поправят. Той, Касей и Мишел запълзяха над селото пред погледите на всички, над плажа, а след това и над езерото, докато станаха по-малки от деца, увиснали в примките на въжетата, закачени към куките за лед. Те напръскаха с вода пукнатината в купола, тя замръзна и образува нов равен пласт, покрил сухия бял лед. Когато слязоха, заговориха за топлия свят навън. Хироко беше излязла от малката си бамбукова къщичка и бе застанала до езерото, за да гледа. Ниргал я попита:

— Ще трябва ли да се махнем оттук?

— Винаги ще трябва — каза Хироко. — Нищо на Марс няма да е вечно.

Но на Ниргал му харесваше под купола. Сутринта се събуди в собствената си кръгла бамбукова стая, високо в Яслите Кресънт, и изтича навън през заскрежените дюни при Джаки, Рейчъл, Франц и останалите ранобудници. Той видя на отсрещния бряг Хироко, която се разхождаше по плажа като балерина, плувайки над собственото си влажно отражение. Искаше му се да отиде при нея, но беше време за училище.