Ким Робинсън: Зеленият Марс

Няколко деца в хор:

— Но как?

Това го караше да навлиза в дебрите на субатомната физика, а там поредицата „защо?“ — „защото…“ можеше да продължи половин час, без Сакс да каже и едно понятно нещо. В един момент усещаха, че са близо до края на играта и…

— Но защо???

— Ами — очите му се кръстосваха, сякаш се опитваше да погледне назад, — атомите се стремят да достигнат стабилно количество електрони, затова понякога, когато има нужда, те си обменят електрони.

— Но защо?

Сега Сакс изглеждаше като хванат в капан.

— Това е един от начините, по който атомите се свързват.

— Но ЗАЩО?

Свиване на рамене:

— Така действат атомните сили. Това е начинът, по който всичко е започнало…

И те изкрещяваха:

— От Големия взрив.

Една сутрин Ниргал остана след училище, мислейки си за Сакс. Когато в стаята останаха само двамата, той го попита:

— Защо не обичаш да не знаеш нещо?

Сакс се намръщи. След дълга пауза бавно каза:

— Опитвам се да разбера. Виждаш ли, винаги обръщам внимание на нещата. Толкова внимание, колкото мога. Съсредоточавам се върху особеностите на всеки един момент. И искам да разбера защо това се случва по начина, по който се случва. Просто съм любопитен. И мисля, че всичко, което се случва на този свят, си има своя собствена причина. Всичко. Значи би трябвало да сме в състояние да разнищим тези причини. А когато не можем… ами, просто не обичам това. Направо се вбесявам. Понякога го наричам… — той хвърли срамежлив поглед към Ниргал и младежът разбра, че Сакс никога не е говорил за това пред някой друг. — Наричам го Великото необяснимо.

Ниргал изведнъж видя: Сакс беше бял свят. Бял свят вътре в зеления — обратно на зеления свят вътре в белия, както бе при Хироко. Двамата с нея чувстваха противоположни неща. Когато Хироко се сблъскаше с нещо тайнствено, тя веднага изпитваше силна любов към него и се чувстваше щастлива. Това бе въпрос на viriditas. А щом Сакс се сблъскаше с нещо тайнствено, за него то веднага се превръщаше във Великото необяснимо — нещо опасно и страшно. С други думи, Сакс се интересуваше от истината, а Хироко — от реалността. Или може би имаше друг начин за изразяване на това… По-добре беше да се каже, че Сакс обичаше белия свят, а Хироко — зеления, и толкова.

— Ами да! — възкликна Мишел, когато Ниргал сподели с него това свое наблюдение. — Много добре, Ниргал. Проницателен си. Според древната ни терминология зеленото и бялото могат да бъдат наречени Мистика и Учения. Но ако питаш мен, това, което ни трябва на нас, е комбинацията и от двамата на име Алхимика.

Зелено и бяло.

Следобед децата бяха свободни да правят каквото си искат. Понякога те оставаха при учителя си за деня, но по-често се надбягваха по плажа или си играеха в селото, което лежеше сгушено между скупчените ниски хълмове, на половината път между езерото и входа на тунела. Те се катереха по витите стълби на големите бамбукови къщи върху дърветата и си играеха на криеница между струпаните стаи, филизите на дърветата и висящите мостове, които ги свързваха. Бамбуковите общи спални бяха разположени във формата на полумесец, обхващащ по-голямата част от селото. Къщите се състояха от пет или шест сегмента с една стая, които леко се стесняваха с изкачването нагоре. Всяко едно от децата имаше отделна стая в най-горните сегменти на къщите — широки пет-шест стъпки, с големи прозорци, подобни на кулите в замъците от приказките, които бяха слушали. Под тях, в средните сегменти, живееха възрастните — понякога по двойки, но най-често сами. Най-долните сегменти служеха за всекидневни. От прозорците на стаите се откриваше гледка към покривите на къщите, събрани накуп сред хълмовете, оранжериите и останалите постройки, подобни на миди в езерните плитчини.

Под купола винаги беше студено, но светлината постоянно се променяше. През лятото куполът пламтеше в синкавобяло през цялото време и късове осветен въздух прорязваха сенчестото небе. През зимата пък беше тъмно и куполът блестеше с отразената от лампите жълта светлина. През пролетта следобедната светлина ставаше сива и призрачна. Децата се лутаха по пътя към къщи като объркани чайки, а щом стигнеха в селото, веднага се насочваха към обществената баня. Там, в онази дълга постройка зад кухнята, те се събличаха, скачаха в изпускащия пара басейн и започваха да се приплъзват покрай плочките на дъното, усещайки как топлината полека-лека се завръща в ръцете, краката и лицата им, докато се плискат игриво около киснещите в басейна старци с костенуркови лица и изкривени космати тела.