Варлам Шаламов - Зеленият прокурор

Перспективата е изкривена и всяко от човешките понятия, макар да се пише и звучи по същия начин, запазвайки обичайната комбинация от букви и звуци, съдържа в себе си още нещо, за което на „континента“ няма име: тук мерките са други, обичаите и навиците — особени; смисълът на всяка дума се е променил.

В случаите, когато не може с обикновени думи да се изрази ново събитие, чувство, понятие, се ражда нова дума, заимствана от езика на апашите — тези законодатели на модата и вкусовете в Далечния север. Смисловите метаморфози засягат не само понятия като Любов, Семейство, Чест, Работа, Добродетел, Порок, Престъпление, но и думи, които са присъщи единствено на този свят, родени са в него, например „БЯГСТВО“…

Като момче ми се случи да прочета за бягството на Кропоткин от Петропавловската крепост, файтон, докаран до самите порти на затвора, вътре — преоблечена дама с револвер в ръка, пресметнати крачки до вратата на караулното помещение, тичането на арестанта и изстрелите на часовите, чаткането на конските копита по калдъръмената улица — без съмнение, бягството беше класическо.

По-късно прочетох спомените на изселени за бягствата им от Якутия, от Верхоянск и бях горчиво разочарован. Никакви преобличания, никакво преследване! Пътуват през зимата с шейна с два впрегнати един зад друг коня, както в „Капитанската дъщеря“, пристигат на железопътната гара, купуват си билети на касата… Не можех да разбера защо това се нарича бягство. На подобно бягство някога се е казвало „самоотлъчка от местоживеенето“ и според мен тази формулировка предава — по-добре същността на нещата, отколкото романтичната дума „бягство“.

Дори бягството на есера Зензинов от залива Провидение, когато една американска яхта се приближила до лодката, от която той ловял риба, и качила беглеца на борда си, не изглежда като истинско бягство — такова, като на Кропоткин.

От Колима винаги се е бягало и всеки път — неуспешно.

Причината е в особеностите на суровия полярен край, където царското правителство никога не е смеело да засели затворници както на Сахалин, за да „цивилизова“, да „колонизира“ тези места.

Разстоянията до „континента“ се изчисляваха с хиляди версти — най-„тясното“ място, „вакуумът“ на тайгата — пътят от мините на Далстрой до Алдан — беше около хиляда километра през непроходимата тайга. Наистина, разстоянията до Америка бяха значително по-малки — Беринговият проток в най-тесния си участък е само сто и няколко километра, но за сметка на това охраната в тази посока, подсилена с гранични войски, беше абсолютно „непробиваема“.

Първият път водеше до Якутск, а оттам — или на кон, или по вода, тогава още нямаше редовни самолетни линии, а и полетите лесно можеха да бъдат спрени.

Ясно е, че никой не бягаше през зимата: да презимува някъде под покрив с ламаринена печка вътре — това бе голямата мечта на всеки арестант, а и не само на арестанта.

Неволята ставаше непоносима напролет — винаги и навсякъде е така. Тук към този естествен „метеорологичен“ фактор, който действа много силно на човешките чувства, се прибавяха и чисто логическите разсъждения на хладния ум. През тайгата е възможно да се пътува само през лятото, когато, ако свършат продуктите, може да се яде трева, гъби, горски плодове, корени на растения, да се пекат питки от стрит на брашно лишей — еленов мъх, да се ловят полски мишки, сибирски и обикновени катерички, орешарки, зайци…

Колкото и да са студени летните нощи на север, в страната на вечната замръзналост, все пак опитният човек няма да настине, ако нощува, легнал на някой камък. Ако навреме се обръща от хълбок на хълбок, ако не спи по гръб, ако си постели трева или клони…

От Колима не може да се избяга. Мястото за лагерите е било избрано гениално. И все пак властта на илюзиите — илюзии, за които се плаща с тежки дни в карцера, с допълнителна присъда, с побои, с глад, а често пъти и със смърт, — властта на илюзиите е силна и тук, както е било винаги и навсякъде.

Опитите за бягство са извънредно много. Клоните-нокти на листвениците едва успяват да се покрият с изумруд — и бегълците „тръгват“.

Почти винаги това са новаци, в чиито сърца волята и самолюбието още не са изтребени и чийто разсъдък не е проумял условията на Крайния север — съвсем различни от познатия им свят на „континента“. Новаците са ужасени до дъното на душите си от видяното — от побоите, от изтезанията’, от издевателствата, от развращаването на човека… Те бягат — едни по-добре, други по-зле, но краят им е един и същ. Някои ги хващат след два дни, други — след седмица, трети — след две седмици… По-продължително странстване на бегълци с „направления“ (по-късно този израз ще бъде обяснен) не е имало.