Варлам Шаламов - Зеленият прокурор

— О, разбира се, с най-голямо удоволствие. В рамките, така да се каже, на допустимото… Сами разбирате, че тези сведения, без да са съгласувани с Москва…

Тук Кривошей се впуска да прави комплименти на научните сили на град Якутск.

Никой следовател не би могъл да постъпи по-хитро от якутския професор, воден от симпатия към учения гост, към осанката му, към очилата му с рогова рамка, воден и от желанието да направи нещо полезно за своя роден край.

Лекцията се състоява и дори се събират доста слушатели. Кривошей се усмихва, цитира на английски Шекспир, чертае нещо, като изброява десетки чужди фамилии.

— Тия от Москва не са кой знае колко начетени — споделя в бюфета на якутския професор неговият съсед от залата. — Това, което разправя той, що се отнася до геологията, май го знае всеки прогимназист, а? А за химическите анализи на въглищата — това вече не е от геологията, а? Само дето му проблясват очилата!

— Не бих казал, не бих казал — намръщва се професорът. — Всичко това е много полезно и нашият столичен колега без съмнение има дарба на популяризатор. Трябва да го помолим да повтори съобщението си за студентите.

— Е, освен за… първокурсниците — не мирясва съседът на професора.

— Престанете. В края на краищата това е жест на учтивост от негова страна. На харизан кон…

Лекцията, много любезно повторена от Кривошей за студентите, предизвиква всеобщ интерес и много висока оценка от страна на слушателите.

С парите на якутските научни организации московският гост пристига в Иркутск.

Колекцията му — няколко сандъка, натъпкани с камъни — е изпратена там предварително. В Иркутск „ръководителят на геоложката експедиция“ успява да препрати тези камъни в Москва, на адреса на Академията на науките, където те са получени и няколко години остават в складовете като научна тайна, за същността на която така и не се досетил никой. Предполага се, че зад тази загадъчна пратка, приготвена от някой побъркан геолог, забравил всичко, каквото е знаел, забравил и името си — се крие някаква все още неразгадана трагедия на Заполярието.

— Най-чудното е — разправяше по-късно Кривошей, — че по време на цялото ми почти тримесечно пътешествие никой никъде не поиска да види документите ми — нито в селсъветите на временните селища, нито в солидните научни учреждения. Имах документи, но нито веднъж не ми се наложи да ги показвам.

В Харков Кривошей, естествено, хич не си и показва носа. Заселва се в Мариупол, купува си къща и започва работа с фалшиви документи.

Точно след две години, на годишнината от неговия „поход“, го арестуват, осъждат го на нови десет години и пак го пращат да изтърпява наказанието си в Колима.

Къде е била допусната грешката, провалила тази наистина героична постъпка, този подвиг, за който се иска огромна издръжливост, гъвкав ум, физическа сила — всички положителни човешки качества, взети заедно?

Това бягство остава безпрецедентно по грижливата си подготовка, по тънкия си замисъл и дълбоката идея, по психологическата точност, заложена в неговата основа.

Бягството учудва и с крайно ограничения брой хора, взели участие в организирането му. Тъкмо в това е бил залогът за успеха. То е уникално и поради факта, че тук в пряка борба с държавата, с хилядите въоръжени хора, в район, обитаван от якути и чалдони, научени да получават за всеки заловен беглец по половин пуд бяло брашно — такава е била тарифата по царско време, узаконена и по-късно, — встъпва един-единствен човек; той, принуден да вижда в лицето на всеки срещнат доносник или страхливец — се бори, воюва и — побеждава!

Но къде, каква е била грешката, погубила прекрасно замисления и великолепно реализиран план?

Жена му я задържат на Север. Не й позволяват да замине на „континента“ — необходимите документи се издават от същото ведомство, което се занимава с мъжа й.

Впрочем това е предвидено и тя започва да чака. Месеците се нижат един след друг, ала продължават да й отказват — както винаги, без да обясняват причините. Тя се опитва да замине от другия край на Колима — със самолет над същите онези реки и долини, по които преди няколко месеца минава мъжът й, но и там, естествено, я очаква отказ. Оказва се заключена в огромен каменен затвор с размер една осма част от Съветския съюз — и не може да намери изход.

Тя е жена, изморена от безкрайната борба с някого, чието лице не може да види, от борбата с този някой, който е много по-силен от нея, по-силен и по-хитър.