Варлам Шаламов - Зеленият прокурор

Парите, с които е пристигнала, свършват — животът на Север е много скъп: една ябълка на пазара в Магадан струва сто 3 3 По курса на рублата преди обмяната на парите в СССР през 60-те години. — Б.пр. рубли. Ангелина Григориевна започва работа, но на ненабраните от „континента“ плащат толкова, колкото се плаща за работа в Харковска област.

Мъжът й често обичал да повтаря: „Войната печели този, който е с по-здрави нерви“, и Ангелина Григориевна често си шепне тези думи на немския генерал през безсънните бели полярни нощи. Усеща, че нервите й започват да не издържат. Измъчва я това бяло безмълвие на природата, стената на хорското равнодушие, пълната неизвестност и тревогата за съдбата на мъжа й — та той би могъл просто да умре от глад по пътя. Може да са го убили други бегълци, да са го застреляли оперативните работници, и само по неотслабващото внимание към себе си и към личния си живот от страна на Учреждението Ангелина Григориевна стига до радостния извод, че не са заловили мъжа й, че го „издирват“, значи мъките й не са напразни.

Иска й се да се довери някому, който ще я разбере, ще я посъветва нещо — та тя толкова малко познава Далечния север. Иска й се да облекчи страшната тежест, легнала на душата й, тежест, която, както й се струва, нараства с всеки изминал ден, с всеки час.

Но кому да се довери? Във всеки мъж, във всяка жена Ангелина Григориевна вижда, усеща шпионин, доносник, наблюдател, и това нейно чувство не я лъже — всичките й познати във всички селища и градове на Колима са викани и предупредени в Учреждението. Всичките нейни познати напрегнато очакват откровеността й.

На втората година тя прави няколко опита да се свърже по пощата с харковските си познати — всичките й писма са преснети и препратени в харковското Учреждение.

Към края на втората година на принудителното си заточение, докарана до просешка тояга, почти съвсем отчаяна, знаейки само, че мъжът й е жив и опитвайки се да се свърже с него, тя разпраща писма на името на Павел Михайлович Кривошей във всички големи градове — „пощата, до поискване“.

В отговор получава запис и всеки месец на нейно име започват да пристигат пари — не много, по петстотин-осемстотин рубли, от различни места, от различни хора. Кривошей е достатъчно умен, за да не изпраща парите от Мариупол, а Учреждението — прекалено опитно, за да не разбере това. Географската карта, която се заделя в подобни случаи за отбелязване на „бойните действия“, прилича на щабна военна карта. Върху нея със знаменца са означени местата, откъдето са изпращани парите до получателката в Далечния север — всички те се намират по железопътната линия недалеч от Мариупол, северно от града, и нито веднъж не се дублират. Остава да се положат още малко усилия — да се уточнят фамилните имена на хората, пристигнали в Мариупол за постоянно местоживеене през последните две години, да се сравнят снимките…

Така е арестуван Павел Кривошей. Жена му се оказва смел и верен негов помощник. Тя му донася документите в Аркагал, също и парите — повече от петдесет хиляди рубли.

Щом арестуват Кривошей, веднага й позволяват да замине. Измъчена нравствено и физически, Ангелина Григориевна напуска Колима още с първия параход.

А Кривошей си излежа и втората присъда — като завеждащ химическата лаборатория в централната затворническа болница, той ползваше малките привилегии, давани от началството, и все така презираше и се страхуваше от „политическите“, безкрайно внимателен в думите си, винаги нащрек, когато някой казваше нещо… Този страх и прекалената предпазливост все пак не бяха като при обикновените страхливи еснафи, на Кривошей всичко това му бе чуждо, „политическите“ неща изобщо не го интересуваха и той, като знаеше, че именно за този тип „криминални случаи“ в лагерите се плаща най-висока цена, не искаше да жертва прекалено ценния си житейски, материален, а не душевен покой.

Кривошей живееше в лабораторията, а не в лагерната барака — на привилегированите арестанти това се позволяваше.

Чистото му болнично легло се беше сместило зад шкафовете с киселини и основи. Носеха се слухове, че развратничи в бърлогата си по някакъв особен начин и че дори Иркутската проститутка Сонечка, способна „на всичко“, останала поразена от възможностите и познанията на Павел Михайлович по тази част. Но всичко това можеше и да не е вярно, да беше просто лагерна „партенка“.

Имаше доста волнонаемни дами, желаещи да изкарат „един роман“ с този цветущ мъж. Ала затворникът Кривошей, предпазлив и волеви, пресичаше всички щедри „аванси“. Не желаеше никакви незаконни, прекалено рисковани и прекалено строго наказуеми връзки. Той искаше спокойствие.