Ким Робинсън: Червеният Марс

Марс беше пуст, преди да дойдем ние. С това не искам да кажа, че тук нищо не се бе случвало. Планетата беше нараснала, после се бе стопила, пластовете й се бяха разместили и охладили, създавайки повърхност, нарязана от огромни геологични образувания: кратери, каньони, вулкани. Но всичко това се бе случило с минералите, лишени от съзнание и никой не го беше наблюдавал. Нямаше никакви свидетели освен нас, а ние гледахме от съседната планета и то само в последните моменти от тази дълга история. Ние сме съзнанието, което Марс някога е притежавал.

Сега всеки познава историята на Марс, тя е запечатана в човешкия ум: как за всичките поколения от предисторията на човечеството планетата е била едно от основните светила в небето, заради нейната червенина, променливата й интензивност и заради начина, по който се проявява по време на своето странстване сред звездите, като понякога дори поема в обратна посока.

По-късно първите телескопи са позволили да я погледнем по-отблизо и ние сме видели малкия оранжев диск с неговите бели полюси и тъмни петна, които са се разширявали и свивали с отминаването на сезоните. Независимо от подобренията и техническото усъвършенстване на телескопа, човечеството не е узнало повече от това; ала най-добрите достигнали до Земята образи са дали на Лоуел достатъчно натрупване на неясни очертания, за да го вдъхновят да създаде разказа, който всички ние знаем — за един умиращ свят и храбър народ, който отчаяно строи канали, за да задържи окончателното, смъртоносно владичество на пустинята.

Това беше велика история. Но по-късно „Маринър“ и „Вайкинг“ изпратиха на Земята снимки и всичко се промени. Познанията ни за Марс се разшириха неимоверно много, ние знаехме буквално милиони пъти повече за тази планета, отколкото по-рано. И пред очите ни се разкри свят, за който въобще нищо не подозирахме.

Но по всичко личеше, че на този свят няма живот. Хората търсеха следи от живи същества на Марс в миналото и в наши дни — всичко от микроби до обречените строители на каналите или дори космически пришълци. И започнаха да се носят разни истории за микроизкопаеми, съсипани от нашата биосфера, сказания за руини, намерени сред пясъчните бури, а след това загубени завинаги, за вечно изплъзващите се малки червени човечета, винаги съзирани с крайчеца на окото. Хората разказват тези истории, сякаш се опитват да дарят Марс с живот или да го съживят. Марс никога не е преставал да бъде за нас онова, което е бил в самото начало — велик знак, велик символ, велика сила.

И ние дойдохме тук. Планетата представляваше сила; сега тя се превърна в място.

„И така, ние дойдохме тук. Но това, което те не разбираха, беше, че по времето, когато щяхме да стигнем до Марс, ние щяхме да бъдем толкова променени от пътешествието, че нищо от онова, което ни бе казано да извършим, вече нямаше никакво значение. Не приличаше на преход с подводница или заселването на Дивия Запад — беше изцяло ново изживяване и докато полетът на космическия кораб «Арес» продължаваше, Земята накрая стана толкова далечна, че не представляваше нищо друго, освен синя звезда сред останалите, гласовете от нея долитаха с такова закъснение, сякаш идеха от миналото столетие. Сега бяхме напълно сами; и така станахме фундаментално различни същества.“

Всичко е лъжа, помисли гневно Франк Чалмърс. Той седеше заедно с цял ред знаменитости и наблюдаваше как неговият стар приятел Джон Буун произнася своята обичайна Бууновска вдъхновяваща реч. Тя изморяваше Чалмърс. Истината бе, че пътешествието до Марс представляваше функционален еквивалент на едно продължително пътуване с влак. Не само че не бяха станали фундаментално различни същества, напротив — приличаха на себе си повече от всякога, лишени от своите навици, докато от тях остана единствено голият, неподправен материал на човешката им същност. Ала Джон стоеше, размахваше показалец пред тълпата и изричаше следните думи:

— Ние дойдохме, за да направим нещо ново и когато пристигнахме, съществувалите между нас земни разлики отпаднаха, защото се оказаха невалидни в този нов свят!

Да, той наистина искаше да каже точно това. Неговите видения за Марс бяха като леща, която изопачаваше всичко видяно от него, някакъв вид религия.

Чалмърс престана да слуша и погледът му се зарея над новия град. Щяха да го нарекат Никозия. Той щеше да е първия град с подобаващ на това наименование размер, който щеше да бъде построен върху марсианската повърхност; всички сгради бяха поставени в огромна прозрачна палатка, поддържана от едва видима рамка, издигната на възвишението Тарсис, западно от Ноктис Лабиринтус.