Ким Робинсън: Червеният Марс

Смях сред публиката отново привлече вниманието на Франк към неговия стар приятел. Джон Буун имаше леко дрезгав глас и приятен акцент от Средния Запад. Той ставаше поред (и някак дори едновременно) отпуснат, напрегнат, откровен, подиграващ сам себе си, скромен, уверен, сериозен и смешен. С две думи — идеалният оратор. А публиката беше очарована; това беше Първият човек, стъпил на Марс. Ако съдеше по лицата им, със същия унес биха гледали как Исус нахранва хората на знаменитата вечеря с хляба и рибите. В действителност Джон в известен смисъл заслужаваше тяхното обожание, защото бе извършил подобно чудо в друг аспект — бе превърнал пътуването им, поддържано с консервирана храна, в изумително пътешествие на духа.

— На Марс ще започнем да се грижим един за друг повече от когато и да било по-рано — каза Джон, което всъщност означава, помисли си Чалмърс, будеща тревога прилика с онзи начин на поведение, наблюдаван в експерименти с пренаселено с плъхове пространство. — Марс е възвишено, екзотично и опасно място — продължи Джон, като имаше предвид замръзнала топка от окислени скали, върху които те трябваше да стоят незащитени, получавайки облъчване петнадесет рема годишно. — И с нашата работа ние извайваме нов социален ред, следващата стъпка в човешката история. — Тоест, последният вариант в динамиката на господството на приматите.

Джон завърши речта си с отривист жест и естествено последва силен рев от аплодисменти. Тогава на подиума се изкачи Мая Тойтовна, за да представи Чалмърс. Франк й хвърли предупредителен поглед, в знак, че не е в настроение да понесе някоя от нейните шеги; тя забеляза това и каза:

— Следващият оратор беше горивото в нашия малък космически кораб — тези думи предизвикаха смях. — Най-вече неговите проницателност и енергия ни доведоха до Марс, така че запазете си оплакванията за моя стар приятел Франк Чалмърс.

На подиума той осъзна, че е изненадан от големината на града. Хората се бяха събрали в неговата най-висока точка — парк, разположен върху западното възвишение. Седем пътеки пресичаха парка, за да се превърнат в широки, обградени от двете страни с трева и дървета булеварди. Между булевардите се издигаха ниски, трапецовидни постройки, като фасадата на всяка от тях беше изградена от полиран камък в различен цвят. Четири или пет километра надолу по склона краят на града беше маркиран с три изящни небостъргача, зад които бе разположена оранжерията на фермата. Небостъргачите бяха част от рамката на палатката, която представляваше мрежа с цвета на небето. Самата й тъкан беше невидима, затова като цяло изглеждаше, че стоят съвсем на открито. Това беше прекрасно. Никозия щеше да стане популярен град.

Чалмърс това и каза на публиката, която се съгласи с него с ентусиазъм. Очевидно държеше тълпата — капризните душици на тия хора — почти толкова здраво, колкото Джон. Чалмърс беше едър и мургав, той знаеше, че е в пълен контраст със светлия, красив Джон; ала също така знаеше, че притежава свой собствен груб чар и когато се разпалеше, можеше да разчита на него.

Тогава между облаците се промъкна лъч слънчева светлина, докосна обърнатите нагоре лица на тълпата и той почувства странно стягане в стомаха. Толкова много хора бяха събрани тук, толкова много непознати. Пет хиляди човека в единствения марсиански град. След всичките години в Андърхил едва ли можеше да възприеме това.

Опита се да каже на публиката за част от чувствата, които го вълнуваха.

— Като гледам наоколо… — поде Чалмърс, — необичайността на нашето присъствие тук… е толкова подчертана.

Губеше контрол върху тълпата. Как да се изрази? Как да им каже, че единствено те бяха живи в този каменен свят. Че дори живите същества да не бяха нищо повече от носители на безпощадни гени, това все пак по някакъв странен начин бе по-хубаво от нищожността на мъртвите минерали наоколо?

Но естествено, не можеше да го каже, със сигурност не и под формата на реч. Ето защо той се стегна.

— В марсианската пустош присъствието на хората е, как да се изразя… нещо забележително. — (Те ще се грижат един за друг повече от когато и да било по-рано — повтори язвителен глас в ума му.) — Планетата, разглеждана сама за себе си, е мъртъв, замръзнал кошмар — (следователно тя е екзотична и възвишена) — и след като разчитаме единствено на своите сили, ние по необходимост сме в процес на… реорганизация — (или на създаване на нов социален ред) — затова… — Франк осъзна, че прокламира точно същите лъжи, които те току-що бяха чули от Джон.