Ким Робинсън: Червеният Марс

— Беше под напора на момента.

А после прозвуча звън, с който се отбелязваше полунощ и всички попаднаха в марсианската часова разлика — тридесет и девет минути и половина разлика във времето между 12:00:00 и 12:00:01, когато циферблатите на всички часовници или се изтриваха, или стрелките преставаха да се движат. Ето как първите сто колонисти бяха решили да се справят с марсианския ден, който беше малко по-дълъг от двадесет и четиричасовото земно денонощие.

Тази вечер, когато звънът отбеляза полунощ, целият град полудя. Почти четиридесет минути извън времето; това трябваше да бъде кулминацията на празника. Отвсякъде изстрелваха фойерверки, хората радостно крещяха, вой на сирени раздираше въздуха.

И тогава се разнесе звук, който беше някак по-различен: отчаяни викове, ужасени писъци.

— Какво е това? — озърна се Мая.

— Сбиване — отговори Франк и наостри уши. — Нещо, избухнало под напора на момента, вероятно. — Тя се взря в него и той бързо добави: — Може би е по-добре да отидем и да видим.

Виковете се усилиха. Някъде ставаше нещо неприятно. Те затичаха надолу през парка, стъпките им ставаха все по-дълги, докато се превърнаха в грациозни, типични за Марс скокове.

Централният булевард беше покрит с отпадъци. Хора тичаха сред тъмнината, тълпяха се и образуваха любопитни, яростни групички. Всички прозорци по булеварда бяха разбити. Върху бетонната настилка лежеше мъж, обърнат на гръб, а тревата наоколо бе обагрена с тъмни струи кръв. Чалмърс сграбчи ръката на жената, която се бе навела над пострадалия.

— Какво се е случило? — изкрещя той.

— Те се сбиха — изплака тя. — Още се бият!

— Кои? Арабите? Швейцарците?

— Чужденци. Auslaender — жената отправи невиждащ поглед към Франк. — Доведете помощ!

Той се върна при Мая, която разговаряше с група хора, заобиколили друга просната върху настилката фигура.

— Какво става? — попита я Чалмърс, когато се отправиха към болницата на града.

— Има бунт — отговори тя. — Не зная защо.

Един мъж затича към тях.

— Франк! Мая!

Беше Сакс Ръсел; Франк никога не бе виждал дребния мъж толкова развълнуван.

— Джон. Някой го е нападнал!

— Какво? — възкликнаха двамата в един глас.

— Опита се да спре едно сбиване, но трима-четирима мъже скочиха насреща му. Събориха го на земята и го отвлякоха.

— И вие не ги спряхте? — извика Мая.

— Опитахме… бяхме цяла група и се спуснахме след тях. Но те ни избягаха в арабската медина 1 1 Свето място, символизиращо гробницата на Мохамед. — Б.пр. .

Те намериха разпоредител от пожарната команда и се отправиха към Турската врата; той я отвори и неколцина от тях бързо преминаха през херметизационната камера, като облякоха леки скафандри и затичаха с всички сили напред.

Навън нямаше нищо. Върнаха се отново вътре. През северната стена и Сирийската порта. После отново навън, под звездите. Нищо.

Много време измина, докато се досетят за фермата. Вече тридесет човека бяха облекли леки скафандри; те бързо изтичаха през херметизационната камера и се понесоха по пътеките във фермата, разпръсвайки се сред различните земеделски култури.

Намериха го сред репичките. Сакото бе издърпано върху лицето му, за да образува стандартния дихателен джоб, използван при спешни случаи. Вероятно го бе сторил подсъзнателно; когато внимателно го обърнаха, видяха оток зад ухото му.

— Внесете го вътре — каза Мая. Гласът й приличаше на горчив грак. — Бързо, внесете го вътре.

Един от швейцарците ги заведе до най-близкия медицински пункт, който вече бе претъпкан с отчаяни хора. Поставиха Джон върху една празна пейка. Той беше в безсъзнание, изразът на лицето му бе измъчен, но решителен. Някаква лекарка, с помощта на една сестра, свърза тялото му с проводници, които излизаха от малък монитор. После свали от стената респираторен модул, подпомагащ дишането и се вгледа в монитора. Устните й се свиха в малък, недоволен възел. Мая седна в края на пейката, лицето й внезапно придоби смутено изражение.

Франк се наведе до нея.

— Можем да продължим да работим — заговори лекарката, — но се боя, че ще бъде безполезно. Прекалено дълго е останал без кислород, така че…

— Продължете да работите — нареди Мая.

Те продължиха, естествено. Накрая дойдоха и други лекари, които го въведоха в зала за спешни случаи. Франк, Мая, Сакс, Саманта и няколко от медицинските лица, които работеха тук, останаха в коридора. Лекари влизаха и излизаха; лицата им бяха безизразни, както винаги в случай на смърт. Сякаш носеха предпазни маски. Един от тях излезе и поклати глава.