Ким Робинсън - Червеният Марс

— Той е мъртъв. Прекалено дълго е стоял там.

Франк опря глава на стената. Мая постави ръка върху рамото му и той едва не се дръпна встрани; гърлото му пресъхна и наистина го заболя.

— Съжалявам — успя да каже Чалмърс.

Тя отпъди думите му със свиване на рамене и се намръщи. Изразът и внезапно заприлича на този на лекарите.

— Е — рече Мая. — Без друго ти не го харесваше много.

— Вярно е — отвърна той, като си помисли, че ще бъде разумно да бъде честен с нея в този момент. Но после потрепера и горчиво отрони: — Какво знаеш ти за това какво харесвам аз.

Отблъсна ръката й, вдигна рамене и се изправи. Тя не знаеше; никой от тях не знаеше. Понечи да влезе в стаята за спешни случаи, ала се отказа. Щеше да има достатъчно време по време на погребението. Чувстваше се празен; изведнъж му се стори, че всичко добро бе изчезнало от света.

Франк напусна медицинския пункт. В такива моменти бе невъзможно човек да не се отдаде на сантименталност. Той закрачи през необичайно притихналия град. Хора се трупаха един до друг, безмълвни, потресени от новината. Франк Чалмърс си пробиваше път сред тях и улавяше погледите им, устремен към платформата, поставена на най-високото място в града. Докато крачеше, той си каза:

— Сега да видим какво мога да направя с тази планета.

— Тъй като те и без друго полудяват, защо просто по начало не изпращаме там душевноболни и по този начин не спестим неприятностите на останалите? — попита Мишел Дювал.

Неговите колеги психиатри се взряха невярващо в него.

— Можете ли да предложите някакви конкретни промени? — попита председателят Чарлс Йорк.

— Вероятно всички ние трябва да отидем в Антарктика заедно с тях и да ги наблюдаваме по време на периода, през който за пръв път остават заедно. Това ще ни научи на много неща.

— Но нашето присъствие ще оказва задържащо влияние върху тях. Смятам, че един от нас ще бъде достатъчен.

Така че изпратиха Мишел Дювал. Той се присъедини към сто петдесетте и няколкото финалиста в станцията МакМърдоу. Първата им среща наподобяваше която и да било международна научна конференция, каквито те познаваха от своите разнообразни научни дисциплини. Ала все пак имаше разлика: това беше продължение на един дългогодишен процес на подбор, който щеше да приключи след повече от триста и шестдесет дни. И окончателно избраните щяха да отидат на Марс.

Така че те живяха заедно в Антарктика повече от година, като се запознаха с укритията и оборудването, което вече се приземяваше на Марс с превозни средства, управлявани от роботи; привикваха с пейзаж, който беше почти толкова мразовит и суров, колкото самия Марс; привикваха един с друг. Живееха в група селища, разположени в долината Райт — най-голямата от Сухите долини на Антарктика. Поддържаха биосферна ферма и овладяваха втори и трети професии или изпълняваха различни тренировъчни задачи в подготовка за онова, което трябваше да работят на космическия кораб „Арес“, а по-късно на самата червена планета; и винаги, винаги знаеха, че са наблюдавани, оценявани, избирани.

Те съвсем не бяха само астронавти или космонавти. Онези, които бяха допуснати до Антарктика, бяха внушителна група от най-различни специалисти.

Цялата им дейност протичаше под непрекъснато напрежение, което създаваха наблюденията, оценките и подбора. Тази процедура бе задължително изпълнена със стресови ситуации, но те продължаваха да бъдат блестящи и достатъчно завършени личности, за да издържат изпитанията, ала и достатъчно нормални, за да живеят всеки ден заедно. Бяха достатъчно възрастни, за да са научили много, ала достатъчно млади, за да издържат физическото натоварване по време на работа. Бяха достатъчно луди, за да пожелаят да напуснат Земята завинаги, но напълно разумни, за да представят тази безгранична лудост като чиста проява на рационалност, научна любознателност или нещо подобно.

После те напуснаха Антарктика и групата беше утвърдена. В нея имаше петдесет мъже и петдесет жени: тридесет и пет американци, тридесет и пет руснаци и тридесет представители на различни националности — по петнадесет, поканени от двата големи партньора.

Щастливците отлетяха към Кейп Канаверал или Байконур, за да излязат в орбита. До този момент те прекрасно се познаваха и същевременно нямаха понятие какво представлява човека до тях. Бяха екип, мислеше Мишел, с установени приятелства, с ред утвърдени церемонии, ритуали, навици и проявени тенденции; сред тези тенденции беше инстинктът да се крият, да играят определена роля, прикривайки истинската си същност. В съзнанието им беше втълпена определена мисъл за съперничество, постоянно фино чувство, че всеки живее сам за себе си и в случай на неприятност, останалите ще го изоставят и той ще бъде изхвърлен от състава на групата.