Ким Робинсън: Червеният Марс

— Ние не се и опитваме да го направим.

— Тогава защо все гледаш да ме изключиш от разговорите!

— Няма такова нещо — Джон изглеждаше огорчен. — Отпусни се, Франк. Ще поговорим по този въпрос и ще го изясним, както сме правили винаги досега. Отпусни се.

Смутен, Франк се взря в стария си приятел. На какво да вярва? Никога не бе знаел как да възприема Джон — начинът, по който той бе използвал Франк като трамплин, приятелското му държание… нима не бяха започнали като съюзници, като приятели?

Хрумна му, че Джон търси Мая.

— И така, къде е тя?

— Тук някъде — лаконично отвърна Буун.

Вече години не бяха в състояние да приказват за Мая. Сега Буун му хвърли остър поглед, с който сякаш му казваше, че това не е негова работа. Като че всичко, което беше важно за Буун, с течение на годините бе престанало да засяга Франк.

Франк го остави, без да произнесе нито дума.

Той погледна часовника си. Беше почти единадесет часа. Близо до южната стена забеляза мъж, който нервно обикаляше около един явор — Селим.

— Селим — тихо подвикна Франк и усети, че се изпотява. Бръкна с ръка в джоба на спортната си риза, внимателно опипа найлоновата торбичка и скри в дланта си трите пластира. Комбинираното им действие можеше да бъде много мощно — за добро или за зло. Той излезе напред и грубо прегърна младия арабин. Пластирите проникнаха под леката памучна риза на Селим. Франк бързо се отдръпна.

Сега на Селим му оставаха шест часа живот.

— Разговаря ли с Буун? — попита той.

— Опитах — отвърна Чалмърс. — Той не ме изслуша. Излъга ме. — Беше така лесно да се престори на оскърбен. — След двайсет и пет години приятелство, Джон ме излъга! — Франк удари ствола на едно дърво с длан и пластирите отлетяха някъде в тъмнината. Контролираше се добре. — Неговата коалиция ще препоръча всички марсиански селища да бъдат заселени с граждани на онези държави, които първи са подписали договора. — Това беше възможно; и по всяка вероятност беше приемливо.

— Той ни мрази! — изкрещя Селим.

— Джон мрази всичко, което прегражда пътя му. А и разбира, че ислямът представлява все още реална сила в живота на хората. Той обуславя начина на човешкото мислене, а Буун не може да понесе това.

Селим потрепера. Бялото на очите му проблесна в мрака.

— Трябва да бъде спрян. Ти сам го каза. Приказките не означават нищо.

— Как? — попита Франк.

— Планетата. Тя е нашето средство.

— Градските порти тази нощ са заключени.

Това спря Селим. Той запристъпва на място. Франк добави:

— Но вратата на фермата все още е отворена.

Съвсем скоро Селим примигна и изрече:

— А-а! — после си тръгна.

Франк се поразходи из парка, като се взираше в хората. Ако намеря поне един добър град, аз ще пощадя човека, помисли си. Изведнъж съзря Мая, която стоеше сама до временната платформа, издигната на възвишението. Носеше бяло домино, но със сигурност бе тя; пропорциите на фигурата, косите, самата стойка — всичко безпогрешно сочеше Мая Тойтовна. Първите сто колонисти, малката група; те бяха единствените, които наистина съществуваха за него, останалите бяха просто привидения. Франк забърза към нея, като си мислеше — хайде, кучко. Кажи нещо да го спасиш. Кажи нещо, което ще ме накара да тичам като луд през целия град, за да го спася!

Тя чу шума от приближаването му и се обърна.

— Здравей, Франк.

— Здравей, Мая — отвърна той. — Залезът беше прекрасен, нали?

— Зрелищен. Природата няма вкус. Днес е просто празника на града, но изглеждаше като Страшния съд. Ти добре ли прекара?

— Прекрасно. А ти?

— Празненството става малко необуздано.

— Това е разбираемо, не мислиш ли? Измъкнахме се от дупките си, Мая, най-сетне сме на повърхността. И то каква повърхност! На такива безкрайни изгледи човек може да се наслаждава само на Тарсис.

— Разположението е добро — съгласи се тя.

— Това ще бъде велик град — предсказа Франк. — Но ти къде живееш напоследък, Мая?

— В Андърхил, Франк, както винаги. Знаеш това.

— И никога не се появяваш тук, нали? Не съм те виждал повече от година.

— От толкова дълго? Е, бях в Хелас. Сигурно си чувал.

— Кой би ми казал?

Тя поклати глава и се обърна, за да избяга от изводите, които въпросът щеше да я накара да направи. Франк сърдито я заобиколи и застана на пътя й.

— Тогава, на „Арес“… — започна той. Гласът му беше напрегнат и Франк поклати глава, за да улесни произнасянето на думите. — Какво се случи, Мая? Какво стана?

Тя вдигна рамене и отклони погледа си. Дълго не произнесе нито дума. След това го погледна.