Ким Робинсън - Червеният Марс

— Баттал, баттал — мърмореше мъжът. Много лошо, много лошо. Ръцете му се разтрепераха, сякаш не можеше да ги контролира.

— Приказките не означават нищо — прекъсна го грубо Чалмърс. — Когато се решават такива неща, само действията имат значение.

Това накара младия арабин да спре.

— Не мога да бъда сигурен — поклати глава той.

Франк побутна ръката му и забеляза как през тялото на младежа пробяга тръпка.

— Говорим за твоя народ. Говорим за тази планета.

Устните на Селим се скриха под мустаците му. И двамата загледаха витрината, сякаш преценяваха достойнствата на ботушите. Накрая Франк каза:

— Още веднъж ще говоря с Буун. Довечера. Утре той заминава. Ще се опитам да го убедя. Съмнявам се, че ще е от някакво значение. Никога по-рано не е било. Но ще опитам. После… би трябвало да се срещнем.

— Да.

— Тогава в парка, най-южната пътека. Към единайсет.

Селим кимна. Чалмърс го прониза с поглед.

— Приказките нямат никакво значение — рязко изрече той и се отдалечи.

Залезът, повече от всяко друго време на деня, ги караше да осъзнават, че се намират на чужда планета. Сред светлината на вечерта, Франк отново се насочи към градската стена. Спря под бетонната арка на южната градска порта. Там нямаше никой. Вратите се заключваха по време на фестивали като днешния, така пияните не успяваха да излязат и не се нараняваха. Но Франк беше взел от компютъра на пожарната кода за деня, който се използваше при спешни случаи. Когато се убеди, че никой не го наблюдава, продиктува кода на заключващия механизъм и влезе в преддверието. Сложи си лек скафандър, ботуши и шлем и излезе през вътрешните и външните врати на херметизационната камера.

Навън, както винаги, беше изключително студено и ромбоидните отоплителни елементи на скафандъра започнаха да парят през дрехите.

На изток се простираше фермата на Никозия — дълга, ниска оранжерия, която се спускаше по склона, недалеч от града. Оттук се виждаше, че фермата е по-голяма от самия град и че е препълнена със зелени растения. Франк се дотътри до една от нейните входни херметизационни камери и влезе.

Вътре беше горещо, с цели шестдесет градуса по-топло отколкото навън и с петнадесет отколкото в града. Не трябваше да си сваля шлема, тъй като въздухът във фермата бе пригоден за растенията — наситен с въглероден двуокис при подчертан недостиг на кислород. Той спря край един шкаф и издърпа няколко чекмеджета, пълни с инструменти, пестицидни пластири, ръкавици и найлонови торби. Избра три малки пластира, постави ги в найлонова торбичка, после внимателно я пъхна в джоба на лекия скафандър. Пластирите съдържаха пестициди, създадени по пътя на биоинженерните методи — биосаботьори, предназначени да осигуряват органична защита на растенията. Франк бе чел за тях и знаеше една комбинация, която предизвикваше смърт при животинските организми…

Сложи в другия джоб на скафандъра голяма ножица за кастрене. Върна се в херметизационната камера, през която се влизаше в Никозия, сне шлема си, свали ботушите и скафандъра и прехвърли съдържанието на джобовете му в палтото си. После отново се върна в по-ниско разположената част на града, намери централния булевард и тръгна по него. Високо горе, където булевардите се сливаха, за да оформят парка с яворови дървета, стоеше Джон, заобиколен от малка тълпа. Той видя, че Чалмърс се приближава и му махна с ръка.

— Хей, Франк, изглежда добре се забавляваш.

— Да, така е — отвърна Франк. — Обичам градовете като този, а ти? Стадо от най-различни породи. Това показва каква невъобразима смесица от култури представлява Марс.

Усмивката на Джон се появи с лекота. Очите му се отклониха, докато той оглеждаше булеварда под тях.

Чалмърс рязко добави:

— Място като това е прът в колелата на твоя план, нали? Погледът на Буун се върна към него. Хората от тълпата наоколо започнаха да се разотиват, доловили антагонистичния характер на разговора.

— Аз нямам план — заяви Джон.

— Хайде де! Ами какво ще кажеш за своята реч?

— Мая я написа — сви рамене Буун.

Двойна лъжа: първо — че я е написала Мая, второ — че Джон не вярва в онова, което е изрекъл. Дори след всичките тези години, на Чалмърс му се струваше, че приказва с непознат. С политик, заел се с конкретна задача.

— Хайде, Джон — заговори грубо Франк. — Ти вярваш на всичко, което каза и знаеш това. Но какво ще правиш с тези различни националности? С етническите вражди, с маниите на религиозна основа? Не е възможно твоята коалиция да държи под контрол всичко това. Не можете да задържите Марс за себе си, Джон, планетата вече не е научна станция и ти няма да успееш да подпишеш договор, който ще я превърне в такава.