Дан Дастие: Отровата на Алкория

От командната площадка над залата за управление на Сигнус-X-I Крис Холдън огледа екраните, които обикновено даваха изключително чист образ на пространството извън космическия кораб. Всички видеоскопи бяха мастиленочерни, с пробягващи по тях резки виолетови мълнии, дразнещи очите.

Около кораба не се виждаше нищо. Или поне нищо, което човешкият мозък може да идентифицира с точност. Крис Холдън си спомни за своето първо излизане в хиперпространството преди много години, по времето, когато беше още кандидат-офицер. Той бе понесъл леко безопасното неразположение, съпътствуващо всяко влизане и излизане от континуума, но мисълта за това празно необятно пространство, в което потъваше корабът, винаги пораждаше у него някакво особено безпокойство — странни светове се движеха с невероятна скорост спрямо континуума, но бяха отчайващо невидими. Хиперпространствените кораби оставяха далеч зад себе си старите, изживели времето си понятия, които хората бяха смятали за непоклатими. Едно от тях беше понятието за непреодолимата бариера, скоростта на светлината!

Скоростта на светлината е краен предел, отвъд нея е нищото…

Човекът обаче отдавна бе преминал тази граница. Всъщност той не бе работил върху самата скорост, а поточно върху разстоянието, което трябваше да измине, използувайки всеизвестния начин за скъсяване на пътя — паралелните пространства. Скъсяване, което правеше достъпни за него и най-отдалечените от планетата-майка галактики.

Тогава настъпи изключителният разцвет на ГАЛИМ, галактическата империя, с цялото нейно разнообразие от човешки и човекоподобни раси. „Империя“ беше термин, считан все повече и повече за нетипично обозначение на онова, което всъщност представляваше една федерация, обхващаща множество планети, обитавани от мислещи същества.

Хората от двадесет и трети век бяха избягнали клопката на безпощадната колониализация, въпреки че в началото на космическата ера за малко не им се наложи да си припомнят грешките, сторени на Земята по времето на колониализма! В крайна сметка разумът бе надделял и едно сравнително хармонично разбирателство съществуваше в галактичната конфедерация под електронния контрол на гигантски комплекс, способен да реши със смайваща бързина и най-сложните разногласия, изхождайки от чисто човешки съображения, въз основа на данните, с които разполагаше.

Може би това не бе търсената панацея, но получените от десетилетия насам резултати бяха поне окуражаващи и „машината“, както я наричаха обикновено, имаше тази заслуга, че бе предотвратила немалко въоръжени конфликти.

Крис Холдън се увери за последен път, че всичко е наред в командната зала на космическия кораб, на който той беше командир, и реши, че може да се върне в кабината си. Дежурният офицер стоеше на своя пост, а и Сигнус-X-I се намираше изцяло под автоматичния контрол на електронноизчислителните машини, свързани с централния компютър. Всъщност не се предвиждаха никакви ръчни операции по време на хиперпространствения преход.

Крис Холдън доближи до устата си малкия метален диск, неизменно висящ на врата му.

— Аз съм в кабината си. Никакви особени заповеди засега.

Думите, които произнесе, се запечатиха в автоматичната памет на компютъра. В случай на нужда който и да е офицер или член от екипажа можеше да узнае къде се намира командирът. Достатъчно бе да се отнесе до компютъра.

Крис Холдън хвърли последен поглед към многото уреди на командната площадка, после се обърна и се отправи към подвижната преграда, която автоматически се приплъзна встрани.

Изпълняваха най-обикновена мисия.

Тя бе започнала преди петнадесет земни денонощия, след като заповедта дойде от главния щаб на Земните космически сили. Трябваше да се изпрати екип от изследователи на една все още непроучена планета някъде в съзвездието Тигър. На тази планета, така сходна със Земята, бе вече основана научна база, но фигурираше на космическите карти само под инициалите: ИТКР-О, означаващи за всички навигатори категорична забрана за приближаване.

— Крис!

Командирът на Сигнус-X-I се спря сред слабо осветения коридор, който водеше към кабината му, и извърна глава. Тъмните му вежди се сключиха при вида на човека, който го повика. Висок рус мъж с открито лице, облечен в комбинезон — името му бе маркирано на гърдите върху синтетичната материя.