Дан Симънс - Кухият човек

Бремън излезе от болницата, където жена му умираше, и подкара на изток към морето. Пътят бе задръстен от колите на жителите на Филаделфия, които бягаха от града в необичайно топлия Великден, тъй че той трябваше да се съсредоточи върху шофирането и почти забрави за жена си.

Гейл спеше. Под въздействие на лекарството сънищата й бяха неспокойни. Тя търсеше майка си в някакъв безкраен лабиринт от свързани стаи с викторианска мебелировка. Откъслечни образи от този сън се плъзнаха между вечерните сенки, когато Бремън пресече Пайн Барънс. Гейл се събуди и за няколко секунди изпита облекчение от болката; тъкмо тогава той излезе от парка и успя да й предаде насладата си от бистрата слънчева светлина, която падаше върху синьото одеяло в долната част на леглото й. После Бремън долови главозамайващото краткотрайно объркване, когато тя си помисли — само за секунда, — че на фермата настъпва утро.

Болката се върна, пронизвайки я зад лявото око като тънка, безкрайно остра игла, и мислите й панически се втурнаха към него. Лицето му се изкриви и той изпусна монетата, която подаваше на пазача на портала.

— Има ли нещо, приятелче?

Бремън поклати глава, потършува из джобовете си, извади един долар и разсеяно го бутна в ръката на човека. Захвърли рестото сред хаоса в жабката и запревключва скоростите на малката кола, като се мъчеше да се предпази от вълната на жестоката болка, която измъчваше Гейл. Постепенно тя заглъхна, но объркването й все още го давеше като пристъп на морска болест.

Гейл бързо се съвзе въпреки завесите на страха, които плющяха в ъгълчетата на съзнанието й. Едва чуто, с някакво почти подобие на човешки глас, тя изрече:

Здрасти. Джери.

Здрасти, момиче.

Изпрати мисълта, докато завиваше, за да излезе на изхода на Лонг Бийч Айлънд. Сподели с нея каквото виждаше — изумителната зеленина на тревата и боровите дървета, позлатени от априлската светлина, сянката на колата, която заподскача по настилката на детелината. Внезапно откъм Атлантическия океан нахлу миризма на сол и гнило, и той сподели с нея и този факт.

Хубаво. Страшната болка и погълнатите лекарства правеха мислите на Гейл неясни и слети. Вкопчваше се в образите, които Бремън й изпращаше, с трескаво усилие на волята.

Крайбрежният квартал не представляваше особено радостна гледка: порутени ресторантчета за морски деликатеси, скъпи опушени мотели, безкрайна редица от лодки и яхти. Но им бе позната и на двамата, което вероятно щеше да й вдъхне поне малко сигурност, затова той се постара очите му да не изпуснат нещо. Щом ужасните пристъпи отшумяха, Гейл се поотпусна, и за миг присъствието й стана толкова осезаемо, че Бремън неволно се обърна към седалката до себе си и отвори уста да заговори. Спазъмът на разочарованието и смущението бе изпратен, преди да е успял да го преодолее.

Около плажните вили се суетяха семейства, които вадеха пакети с храна от големите си автомобили и ги мъкнеха към брега. Вечерните сенки носеха щипещия хлад на ранната пролет, но той подкара на север към фара Барнигът и се съсредоточи върху свежия въздух и топлината на полегатите лъчи на залязващото слънце. Напред зърна неколцина нагазили в морето рибари, чиито сенки пресичаха белите гребени на вълните.

Моне , изпрати Гейл и Бремън кимна, макар всъщност да си мислеше за Евклид.

Непоправим математик. Болката се завърна и гласът на Гейл отслабна. Като пръски от гребените на вълни го обсипаха несвързани, откъслечни изречения.

Паркира триумфа близо до фара и тръгна пеш към брега през ниските дюни. Метна на пясъка вехтото одеяло, което двамата толкова често бяха постилали точно на същото място. Група деца притичаха край него и запищяха, щом нагазиха в прибоя. Въпреки студената вода и бързо захлаждащия се въздух, децата бяха по бански. Едно от момичетата, на около девет години, с дълги бели крака и отеснял бански костюм, заподскача по мокрия пясък в някакъв сложен и интуитивен танц с морето.

През щорите започна да хлуе здрач. Воняща на цигарен дим и пудра медицинска сестра дойде да смени банката на системата и да премери пулса. Високоговорителят в коридора продължаваше да излъчва високи, заповедни съобщения, които й бе трудно да разбере през сгъстяващата се мъгла на болката. Д-р Сингх пристигна към шест часа и тихо й заговори, но вниманието на Гейл бе приковано към вратата, откъдето щеше да се появи сестрата с благословената спринцовка. Памучният тампон на ръката й бе прекрасна увертюра към обещаното прекратяване на мъчението. Гейл знаеше с точност до секундата колко минути ще минат преди морфинът да подействува. Лекарят говореше нещо.