Дан Симънс: Кухият човек

— … съпругът ви? Мислех, че ще остане за през нощта.

— Той е тук, докторе — отвърна Гейл и потупа одеялото и пясъка.

Бремън навлече якето си, за да се предпази от студа на настъпващата нощ. Слой високи облаци скриваше звездите; виждаше се само късче чисто небе. Далеч в морето невероятно грамаден танкер пъплеше по линията на хоризонта. Прозорците на плажните бунгала зад него хвърляха жълти правоъгълници светлина по дюните.

Бризът донесе миризмата на пържола. Помъчи се да си спомни дали този ден е ял нещо. Стомахът му се сви от отгласа на страданието, което все още изпълваше Гейл, макар лекарството да бе започнало да действува. Помисли да прескочи до магазинчето край фара и да си вземе някакъв сандвич, но се сети за шоколада, който си бе купил от автомата в коридора на болницата по време на бдението си предната седмица. Все още бе в джоба на якето. Реши, че това ще му стигне, и задъвка твърдата като камък глазура с фъстъци, докато наблюдаваше падането на нощта.

В коридора продължаваха да отекват стъпки. Сякаш маршируваха цели армии. Стъпките, подрънкването на подносите и приглушените разговори на санитарите, които разнасяха вечерята по другите стаи, напомниха на Гейл за оная вечер от детството й, когато бе лежала будна в леглото си, вслушвайки се в долитащата откъм долния етаж глъчка от гостите на родителите си.

Спомняш ли си събирането, където се запознахме? — изпрати Бремън.

Ммм-ммм… Вниманието на Гейл отслабваше. Черните пръсти на паниката вече пълзяха по ръбовете на съзнанието й; болката надвиваше лекарството. Тънката игла зад окото й сякаш се нажежи.

Опитваше се да й изпрати спомени за събирането у Чък Гилпън преди десет години, за първата им среща, за онзи първи миг, когато душите им се бяха отворили една за друга и бяха си казали: Не съм сам. И после — естественото заключение: Не съм никакъв особняк. Там, в препълнената с гости къща на Чък Гилпън, сред възбудения брътвеж и мисловните вълни от преподаватели и завършващи студенти, животът и на двамата се промени завинаги.

Бремън тъкмо бе влязъл и някой бе тикнал в ръката му питие, когато усети наличието на друг мисловен щит съвсем близо до себе си. Той прати слаб пробен сигнал и мислите на Гейл се втурнаха към него като лъч на електрическо фенерче в тъмна стая.

И двамата бяха слисани. Първата им реакция бе да повишат мощността на мисловните си щитове, да се скрият в черупките си като уплашени броненосци. Но и двамата скоро откриха, че щитовете им са безпомощни срещу несъзнателните, но настоятелни телепатични сондирания от страна на другия. Никой от тях не се бе срещал с телепат на по-високо ниво от примитивния, неконтролиран тип. Всеки се мислеше за чудак — уникален и самотен. Но ето че сега стояха разголени, един срещу друг в сякаш празното помещение. Миг по-късно, почти неволно, всеки заля съзнанието на другия с порой от образи, полуспомени, тайни, усещания, предпочитания, представи, скрити срамове, полуоформени копнежи и напълно оформени страхове. Нищо не остана скрито. Всяка извършена малка жестокост, сексуален експеримент и предразсъдък се изляха навън заедно със спомените за предишни празнувания на рождени дни, предишни любовници, родители и цял куп баналности. Рядко двама души се опознаваха така добре дори след петдесет години брак.

Минута по-късно се срещнаха за пръв път.

Снопът светлина от фара Барнигът преминаваше над главата му на всеки двадесет и четири секунди. Сега навътре в морето проблясваха повече светлини, отколкото по тъмната брегова ивица. След полунощ вятърът се засили и той плътно се уви в одеялото. Гейл бе отказала спринцовката при последната обиколка на сестрата, но мисловният й сигнал все още бе замъглен. Бремън поддържаше контакта единствено с огромно усилие на волята.

Гейл винаги се бе страхувала от тъмното. Много пъти през деветгодишния им съвместен живот той бе протягал ръка в мрака, за да я прегърне и успокои. И сега тя отново бе изплашеното момиченце, изоставено само̀ на горния етаж на голямата стара къща на Бърлингейм Авеню. В тъмното под леглото й се таеше нещо.

Бремън успя да проникне през болезненото й объркване, за да й опише шума на морето. Разказа й за лудориите на Джърнисавиен, тяхната пъстра котка. Легна и се притисна към пясъка, за да нагоди тялото си към нейното върху болничното легло. Тя започна постепенно да се отпуска и подчинява мислите си на неговите. Дори успя на няколко пъти да задреме без помощта на морфина, и в сънищата й имаше проблясващи между облаците звезди и остра миризма на море.